Първата ни разходка ще ни отведе до една страхотна отбивка за пътелюбители. Тръгваме от град Генерал Тошево в северна посока и след около 21 км. влизаме в село Красен – там, където е събрана цялата символика на добруджанската душа. Днес обаче няма да си говорим за светът на Йордан Йовков, а ще се върнем хилядолетия назад във времето. Ще се разходим за скалните ниши в селото. Спираме се именно на тях за нашата първа туристическа обиколка, защото те са абсолютен феномен за Добруджа. Подобни ниши се срещат изключително в Източните Родопи, свързват се с траките и се датират в Ранната желязна епоха (XII–VI в. пр. Хр.) или най-общо в I хил. пр. Хр. Единственото намерено засега тракийско светилище със скални ниши в Добруджа обаче е точно това в село Красен.

Скалните ниши са разположени на около 100 метра в посока изток-югоизток от село Красен, върху десния бряг на Суходолието, извиращо от село Зограф, и на 20 метра западно от черния път свързващ селата Красен и Изворово. Самият комплекс представлява около 15 на брой трапецовидни, арковидни и правоъгълни ниши вдълбани във варовиковата скала.

Трапецовидните скално-изсечени ниши са сред най-характерните за територията на България древни скални изсичания, разпространени най-вече в централната част на Източните Родопи, включваща водосбора на река Арда по средното ѝ течение и това на Харманлийска река. Трапецовидините ниши, както и скално-изсечените помещения в близкото миналото се приемат от някои археолози като погребални съоръжения на тракийските племена от ранната Желязна епоха. Грандиозните ансамбли от изсечени в скалите ниши в повечето случаи са издълбани на голяма височина върху отвесните стени на видни отдалеч канари и масиви. Най-често нишите са с височина до 80 cm и дълбочина 20 – 40 cm, регистрирани са в групи от 3 – 4 до към 500 ниши. Българската археологическа наука е локализира над 1500 отделни единици към 2001 г; този брой нараства до 3000 през 2021 г., а действителният е 4200 единици и все още расте.

Несъмнено край скалите, върху които има изсечени ниши са регистрирани следи от изпълнявани ритуали посветени на култовете към слънцето и скалата. Загадка остава конкретно предназначение на нишите, защото те винаги са откривани празни. Най-популярна е идеята, че комплексите от ниши са били грандиозни некрополи. В камерите са полагали керамични урни с праха на покойниците. Формата и обемът на нишите действително дават възможност вътре да са стояли глинени съдове. В някои се наблюдават вдлъбнатини за закрепване на някакви заоблени предмети. Почти всички ниши имат издаден напред горен край, предназначен да пази от дъждовната вода тяхното съдържание. Според някои учени в тези урни полагали праха на обикновените хора, докато в монументалните скални гробници погребвали аристократите. Друго мнение пък определя групите ниши като светилища на мъртвите. Всъщност то е разновидност на първото становище и не му противоречи. Интересно е, че наред с функционалните ниши има и символични, чиито камери не са достатъчно дълбоки, за да може да се сложи вътре керамичен съд.

Интересен е също така фактът, че скалните ниши били издълбавани така, че да устоят на атмосферните условия за дълъг период от време. Стените на скалните ниши са полирани, така че да не се задържа вода в грапавините, което би могло да ускори и улесни процесите на ерозия в скалите. Също така се наблюдава, че нишите били издълбавани под скална козирка. Там, където тя не била естествено налична, древните ни предци сами я издялвали.

За първи път скалните ниши в село Красен са открити през 2014 г. Тогава по сигнал на местни жители, екип на РИМ – Добрич посещава селото и хората показват странни вдлъбнатини във варовиковата скала. Малко по-късно, на 9 юли същата година започват археологически разкопки на обекта. В състава на екипа са включени научен сътрудник Александър Минчев от РИМ – Варна,  Йото Йотов – археолог при РИМ – Добрич, Цветелина Христова - директор на Историческия музей в град Генерал Тошево и 10 ученици от училищата в града – членове на Общински младежки съвет.

Предполага се, че скалните ниши в село Красен са от ранно-желязната епоха XII – VI век пр. Хр. и вероятно са използвани за полагане на тленни останки. По време на разкопките е открита и керамика, датирана от IX – X век сл. Хр., от Първото Българско царство. Повечето скални ниши са с правоъгълна форма и дъговидни отгоре, но има също само правоъгълни, трапецовидни и слабо елипсовидни. Почти всички са ориентирани на юг, а само една е на югозапад, което показва, че са били осветявани от слънцето почти през целия ден.

Източно и западно от нишите има данни за значително добиване на обработен камък от скалния масив. Има запазени ясни останки – легла на извадени вече каменни блокове, както и части (сегменти) от колони; само очертани с каменоделско шило или полуготови блокове от варовик, а също и почти напълно завършени, но още не отделени от скалата изделия. Това показва, че поне част от добиваните тук камъни са били използвани в крепостно строителство, а останалите – може би в градежа на частни и обществени сгради в региона – в самите крепости.

След приключването на археологическите разкопки скалните ниши стават все по-популярна дестинация, а интересът към тях расте с всеки изминал ден. Поради тази причина през 2022 г. беше обособена специална туристическа пътека до обекта. Теренът беше подравнен, като неговата дължина е близо 105 метра. Поставени бяха гнайсови плочи, а за обезопасяване на мястото беше монтиран дървен парапет. На няколко места край нишите са поставени и пейки за отдих. Има и обозначителни и информационни табели на български и английски език.

Село Красен отдавна е притегателно място за туристите. Масово обаче хората свързват добруджанското село с писателя Йордан Йовков и неговите страхотни произведения. Благодарение на скалните ниши, село Красен започва бавно да се превръща в атрактивен туристически обект за културно исторически и археологически туризъм. Трябва да се отбележи, че на мястото на днешното село е съществувало антично тракийско селище. От този период са открити ценни находки като керамика и каменни оброчни плочи. В началото на нашата ера римляните оценяват природните дадености на района и оформят малък селищен център. Най-впечатляващата находка от този период е уникалната статуетка от слонова кост, която представлява човешка ръка, държаща орех. Дължината й е едва 11 см, но подобно ювелирно изделие няма аналог на Балканския полуостров.

Скалните ниши в село Красен са едно красиво туристическо местенце на територията на община Генерал Тошево. Намират се в непосредствена близост до селото, с път стигащ до самите ниши и определено си заслужава да бъдат посетени! Паралелно с това могат да бъдат разгледани и много други забележителни места в района.

Оставаме в околностите на красивото село Красен и се отправяме на североизток, за да посетим единственият язовир на територията на нашата община – язовир Дрян.

За да стигнем до него трябва да изминем около 25 км. северно от град Генерал Тошево. Отново тръгваме към село Красен, но този път продължаваме към село Росен. Малко преди селцето вляво има указателна табела и отбивка за язовир Дрян. Разстоянието от отбивката до язовира е около 3.5 км., като пътят е асфалтиран и лесно проходим с лек автомобил.

През който и сезон да решим да посетим язовир Дрян, няма да сгрешим. Още когато хванем пътя, който води до водоема, започваме да усещаме лек полъх, чийто аромат опиянява сетивата и кара да почувстваме магията на тукашната природа. Склоновете от двете страни на пътя създават усещане за уют. Красиво е по всяко време на годината. И през хубавата раззеленена пролет и през късната златна есен.

В околностите на язовира има зони със запазено биоразнообразие. За любителите на пешеходния и велосипеден туризъм маршрутът до язовир Дрян е изключително приятен. Трасето е дълго няколко километра и е много добре маркирано с указателни табели. Според местните през месеците май, юни и юли тук е най-красиво. Сутрешното юнско слънце сякаш ни връща 100 години назад, в Йовковата Добруджа. Жълто-зелените краски и исполински орехови дървета са божествен декор за разходката назад в миналото, която ще ни докосне до традициите.

Когато пристигнем до язовира ни очаква великолепието на тукашната природа. На няколко места са изградени зони за отдих и укрития за наблюдение на птици. На брега на самия язовир има дървени беседки и места за барбекю. Присъствието на щедрата природа в Дрян се усеща навсякъде – от свежия въздух и живописната гледка до аромата на билки и бор или възможността да седнеш със стари приятели под шарена сянка. Районът е подходящ за излети, риболов и ловен туризъм. Това е едно изключително красиво място, истински зелен оазис сред безкрайните добруджански полета. По склоновете край пътя водещ към язовира през 2008 г. е извършено залесяване на над 500 декара общинска гора по проект спечелен от Община Генерал Тошево по програма САПАРД.

Всяка година на Еньовден край язовира се провежда големият Еньовски събор „Край язовир Дрян“. Целта на фолклорния форум е да представи местния фолклор, традиционната кухня и използването на билките в народната медицина.

Язовир Дрян е част от по-голям хидромелиоративен комплекс, който включва няколко други по-малки язовира в района. Площта на водното огледало на язовир Дрян е приблизително 135 783 кв. м., с максимален капацитет от 1 600 000 кубични метра (350 000 000 галона) вода. В най-широката си част язовирът достига до 279 метра, а в най-дългата – до 549 метра. Стената на язовира е земнонасипна конструкция с височина около 17 метра (56 фута) и дължина приблизително 290 метра (950 фута).

Язовирът може да се похвали със сравнително богато за Добруджа биоразнообразие. В него има следните видове риба: шаран, бял амур, сом, червеноперка и каракуда. От земноводните и влечугите там могат да бъдат забелязани блатни, шипобедрени и шипоопашати костенурки, смокове и водни змии. Според докладите на еколозите от бозайниците край язовира са наблюдавани добруджански хомяк, лалугер, пъстър и степен пор и дори вълци. Семейството на прилепите е представено от вида Подковонос на Мехели. Птиците, които гнездят край язовира са главно сивата чапла, щъркела, фазана и прелетните патици.

Категорично язовир Дрян може да бъде определен като едно от природните богатства на нашата община. Чистият въздух, красивата и дива природа, спокойствието, което витае в района могат да направят разходката ни изключителна приятна, а попаднем ли в този рай, със сигурност ще искаме да се върнем поне още веднъж. 

Приключваме с тайнствата на този район, посещавайки магнетичното село, в което преди години за кратко е живял и творил Йордан Йовков.

Село Красен се намира на около 21 км. северно от град Генерал Тошево. Историческите данни за селото сочат, че то е съществувало от дълбока древност. На мястото на днешното село е имало антично тракийско селище. От този период са открити ценни находки като керамика и каменни оброчни плочи. В началото на нашата ера римляните оценяват природните дадености на района и оформят малък селищен център. Най-впечатляващата находка от този период е уникалната статуетка от слонова кост, която представлява човешка ръка, държаща орех. Дължината й е едва 11 см, но подобно ювелирно изделие няма аналог на Балканския полуостров. Вече ви разказахме и за скалния венец в селото, в който са издълбани ниши с различни форми. Според археолозите е напълно възможно представители на племето беси, които са били заточени в Добруджа от римляните след овладяването на ниските източни части на Родопите, да са създали този загадъчен култов комплекс. В землището на Красен са открити и колони с рунически знаци.

Огромната си популярност обаче село Красен дължи на един от най-значимите български автори Йордан Йовков. Той е роден в Жеравна, но се премества със семейството си на североизток. В началото на XX век Йордан Йовков се цани за учител в добруджанските села, като престоят му в Красен е най-продължителен. Тук той обучава местните деца в последните пет години преди Балканската войни. Певецът на Добруджа не само е живял и учителствал, но и тук е написал едни от най-красивите си творби, които вълнуват и днес. Накъдето и да се обърнеш има места, свързани с героите на бележития писател или със самия него. Известно е, че той живее в малка стая в самото училище, където пише и първите си произведения. Творбата му „Овчарова жалба“ е създадена на маса с изглед към хълмовете над селското училище.

Днес сградата на старото класно училище, построена през 1865 г. все още съществува и е превърната в музей. Възстановени са кабинетът на Йордан Йовков и една от класните стаи. В нея са подредени портретите на неговите ученици. Запазени са черната дъска, мастилницата и перодръжката на големия разказвач. Местните са съхранили като реликва дънер от изсъхналия бряст, който писателят сам засадил при откриването на училището. В двора пред сградата пък има засадена брезичка от друг велик български автор – акад. Антон Дончев, където съвсем скоро беше открита и паметна плоча. Цялото това място задължително трябва да бъде посетено от всеки българин!

Музейната сбирка в село Красен е друга от атракциите, които туристите не трябва да подминават. Особено ако искат да се запознат със селският добруджански бит, с автентична покъщнина или пък с живота и местата свързани с паметта Йордан Йовков. Сбирката е открита през 1975 г. в чест на 95-та годишнина от рождението на Певеца на Добруджа. Отначало е замислена като етнографска експозиция, която да представя живота и бита на хората в селото. След това се разраства до сегашното и състояние, с няколко отделни зали. В сградата на музейната сбирка някога се е помещавал Съветът или Общината /администрацията/ на село Красен, а в подземията е имало арест където са намерени стари пранги. През 2015 година е извършен ремонт и реновиране на музейната сбирка и залите.

Смята се, че много от прототипите на Йовковите герои са местни хора. Те се събирали в построената през 1901 г. Филипова кръчма. Там на сладки приказки изливали житейските си неволи. Писателят обичал да сяда край тезгяха и да черпи с камъшени цигари селяните, в които е откривал прототипи на много от своите герои. Певецът на Добруджа ги записвал и разказвал след това в незабравимите си произведения. Именно във Филиповата кръчма протича действието на повестта „Жетварят“. Днес Филиповата кръчма е основно ремонтирана и предпочитано място за посещение. Усещането за допир до старите добруджански легенди не е за изпускане.

За Филиповата кръчма се казва, че е най-голямата светиня в Красен. Собственикът й Филип Сивков бил едър човек., добродушен и прочут с гостоприемството и щедростта си. Често помагал на бедните. Дарявал пари за училището. Умеел да разговаря с хората, да се шегува, да измисля интересни прякори. Смята се, че именно той е прототип в разказите „Жетварят“, „Женско сърце“, както и в романа „Чифликът край границата“. Построил кръчмата през 1901 г. Тя била прочута не само с хубавите си вина, но и с мезетата. В нея имало голям склад с богат асортимент от продукти. Филип Сивков купува първия патефон. Затова и кръчмата била винаги препълнена.

Храмът в селото е друго интересно място, което може да бъде посетено. Той е строен от 1860 до 1865 г. Опожарен е от турците, но е възстановен и открит на 22 май 1896 г., на празника на св. Николай Летний. Църквата е описана от Йордан Йовков в повестта „Жетварят“, романа „Приключенията на Гороломов“ и др.

В Красен работи малко вилно селище – къмпинг. Там, четири дървени къщички уютно са се сгушили между брезичките и са готови да приютят гости по всяко време. Всяко от бунгалата има по две спални, баня, тоалетна и хол. Общо 20 души могат да се подслонят едновременно както през лятото, така и през зимата. Чисти и спретнати стаите имат всички удобства дори за по-дълга почивка с телевизор, хладилник и печка. Заслон и барбекю  изградени допълнително могат да направят престоя  в бунгалата още по-хубав.

Местните обичат да казват, че знаят как да живеят добре и да се хранят хубаво. Разкриват, че местната кулинарна традиция до голяма степен е повлияна от характерния начин на живот на странстващите пастири. Ястията са прости за приготвяне, здравословни и съчетават различни вкусове. Някои стари баби все още могат да приготвят рязана чорба или трахана и добруджански бял боб със свински гърди и черен дроб. Всички тези кулинарни изкушения няма как да се впишат без пивко и гъсто вино. По дворовете и градините на хората още има от т. нар. сортове „диваци“, засадени от диви пръчки. Най-популярните са „Аржилян“, „Зайбер“ и „Умиа уно“.

Село Красен, Йовковото село Красен, е мистично и тайнствено място, което задължително трябва да бъде посетено поне веднъж в живота. Тук се вият пътища като змии, златеят узрели жита, изпъстрени с ален мак и синя метличина, а самотни брястове бдят като стражи над равнината. Тук уморените пътелюбители намират отмора на места, които са не просто на кръстопът, а на едно място, дето се пресичат много пътища...

   Сега насочваме поглед към друго магично място на Добруджа, дало на България литературен гений. Ще посетим село Дъбовик, където през 1888 г. се ражда великата българска поетеса Дора Габе.

   Селото се намира само на 8 км. западно от общинския център Генерал Тошево. Първите сведения за него до нас достигат чрез турски документи. Те доказват, че в Дъбовик колонизацията се е извършила преди третата четвърт на ХVІ век. Най ранният познат източник за селото датира от 1573 година. Той е списък на джелепкешаните – търговци овцевъди, където селото е записано с името Харманлък. То е свързано с поминъка на населението – земеделие и животновъдство. Самата дума харманлък пък означава място за вършеене. В този списък се споменава, че селото се състои от 4 овчари, които дължат 125 овце натурален данък. През 1865 година то вече е с 13 къщи, предимно мюсюлмански.

   След освобождението от Османско робство около 1880 г. първите заселници в селото са семействата на  Петър Габе, баща на голямата българска поетеса Дора Габе и Лука Ангелов. Няколко години по-късно тук се заселват още няколко семейства от Русия и Сърбия.

   През 1911 година Петър Габе и Лука Ангелов предлагат селото да се преименува Дъбово, тъй като около селото е имало голяма дъбова гора. През 1942 година със заповед №2191 от 27.06.1942 г. е решено село Харманлък да се преименува на Дъбовик.

   Безспорно село Дъбовик е най-известно с това, че е родното място на голямата българска поетеса Дора Габе. Но не се залъгвайте, това магнетично място може да превземе сетивата ви по много начини. Землището на селото е приблизително 20 000 дка обработваема земя. 20 000 дка добруджански чернозем, който погледът трудно може да обхване. Разбира се, селото е най-привлекателно през пролетта и лятото. Тогава, когато очите трудно могат да се насладят на жълто-зелените багри, преливащи от просторите на Добруджа. Те обхващат целия далечен хоризонт, в който се вият малките селски пътища и навсякъде се усеща мирис на прясно окосено сено.

   За хората на Дъбовик, селото е свещено място. По-старите разказват, че в неговите покрайнини преди години се е простирала величествена дъбова гора. За съжаление през 50-те години на миналия век е започнало нейното изсичане. В наши дни от нея са останали само 12 вековни дървета, които напомнят на хората за мястото, дало името на селото. През горещите летни дни огромните дъбове все още приютяват под сянката си деца, прекарващи ваканцията си на село при баба и дядо или пък любопитни пътелюбители.

   Последните обаче търсят най-вече духа на Дора Габе. А той витае най-силно в местното читалище, което носи името на поетесата.

   Там, в двора на културното средите, през 1994 г. е открит паметник на Дора Габе, а само година по-късно е създадена и мемориалната експозиция „Дора Габе“. Идеята за създаването на изложбата е на Стоянка Първева – настоящ кмет на селото. Основен дарител на културните ценности пък е Виолета Пенева, която е родственица на голямата българска поетеса. В музейната сбирка се съхраняват близо 140 книги от личната библиотека на Дора Габе, любимите й чаши за кафе, тефтерчето й с телефонни номера на приятели, очилата й, както и тесте карти. Сред реликвите е и писмо на Иван Вазов, с което той кани младата поетеса да го посети. Зарадвана, Дора Габе купува роза и тръгва за срещата, но по пътя разбира, че писателят се е споминал. Така тя полага първа цвете върху ковчега на патриарха на българската литература. Сред витрините е показана и посмъртната маска на ръцете на поетесата. Поводът за представянето на посмъртната маска е 118-та годишнина от рождението на поетесата. Сред експонатите могат да се видят ордените и медалите, с които е била отличена Дора Габе, както и много снимки и лични вещи, които разкриват невероятния творчески свят на поетесата.

   Освен с мемориалната експозиция „Дора Габе“, село Дъбовик предоставя и достатъчно други алтернативи за културен туризъм. Всяка година през месец май селото е домакин на Национален конкурс за млади изпълнители на кавал и добруджански народни песни „Иван Георгиев”, носещ името на известния български певец на народни песни, живял в селото. Музикалният форум е притегателно място за даровити деца от цяла България и отдавна се е утвърдил като един от символите на добруджанския фолклор. Освен това самият конкурс е уникален по своему, тъй като е единственият в страната, който се провежда на два етапа.

   От няколко години в село Дъбовик се организира и Събор на българите – преселници от Северна Добруджа. Обичайно това се случва през месец септември, а идеята на събора е да бъдат представени песните и танците на преселниците, тяхното опазване и връзката им с България. Твърди се, че в село Дъбовик е най-компактната маса преселници. Те са изселени от Северна Добруджа и са пристигнали в България по силата на Крайовската спогодба, въпреки че не са ги искали. За тях акад. Георги Марков казва, че преселниците от Северна Добруджа са курбанът на България. Идвайки тук тези хора са със запазен език, бит, традиции, занаяти, които и до ден днешен се пазят и спазват.

   Църквата „Свети Георги Победоносец“ в село Дъбовик също е едно интересно място, което може да бъде посетено. Тя е строена с дарителски средства през 1953 г. и е била ремонтирана основно през 2009 г. Това, което я прави по-специална е фактът, че е строена в момент, когато в България са се затваряли и събаряли църкви. Местните жители обаче са били много вярващи и са направили всичко възможно да имат църква. Интерес в нея предизвикват четирите изключително стари икони, които се съхраняват в нея. Те са на повече от сто години. 

   Пътелюбителите, отбиващи се в Дъбовик, ще видят, че селото не е скучно и безцветно, както казва самата Дора Габе. Да, тук няма планини или морета, но чудният простор, за който ви разказахме в началото и далечните хоризонти грабват погледа и той, колкото и да гледа, не се насища. Тук безкрайното синьо небе се излива в златните ниви и точно за село Дъбовик най-много прилягат думите на Дора Габе за Добруджа: „Никъде слънцето не захожда тъй голямо и тъмночервено и не си отива толкова бавно, както тук. Сякаш не му се ще да залезе, а след залязването дълго още денят не се решава да си отиде. Тогава изведнъж става съвсем тихо“.

   Ще останем в село Дъбовик, за което ви разказахме преди няколко броя в добилата огромна популярност наша рубрика. След като ви потопихме в тайнствените места на великата българска поетеса Дора Габе, сега ще ви представим една страхотна добруджанска къща, която е притегателен център за всички онези, които се отбиват до тези краища на родната земя.

   В китното добруджанско село Дъбовик се намира една уникална българска къща. Добруджанска къща. Къщата е истински музей на родния фолклор, бит, култура и традиции. Прекрачите ли веднъж нейния праг, буквално ще се озовете в друг свят. Свят на минало и спомени с аромат на великия български дух и фолклор.

   Може да посетите къщата по всяко време, но е най-добре преди това да се обадите и да предупредите, че идвате. В нея ще ви посрещнат любезни и родолюбиви домакини, които с радост ще ви покажат и разкажат за живота на нашите деди по тези земи. Но, да караме едно по едно…

   Посещението в добруджанската къща започва с традиционното за този край на България посрещане с китка здравец, вкусна питка с шарена сол и домашно приготвена баница. Няколко възрастни дами от селото, голяма част от тях – самодейки към местното читалище, пременени в народни носии, ще ви се усмихнат любезно и ще ви въведат в двора на имота. Корите за баницата пък ще разточат току пред вас, като вие ще имате възможността да наблюдавате целия процес от разтилането на корите и точенето до изпичането на пещ на самата баница.

   И докато една от дамите, седнала на малко трикрако столче, точи корите за баница, друга ще ви запознае с уреда маган. Това е дървено приспособление за отделяне на семената от влакната при първоначалната обработка на памук. Всъщност след като бъдете посрещнати, ще имате възможността да видите демонстрация по обработка на естествени материали. Възрастните дами от село Дъбовик все още познават занаята и с радост биха го споделили с всеки. Те разказват, а и нагледно показват за отделните етапи на обработката на вълна, коноп, коприна, памук и демонстрират завидни умения в чепкането на вълна и преденето с хурка и вретено.

   След тези демонстрации гостите вече могат да бъдат въведени в една от стаите на къщата, която е превърната в истински музей на родния фолклор. Няма човек, който да остане безучастен при гледката на одаята. Няма човек, на който да не изникне в съзнанието поне един мил спомен за отминалите години, прекарвани при баба и дядо на село. Защото всеки един предмет, всяка една дреха, ваза, стомна, черга ще ви върнат в детството.

   Прекрачваш прага и пред очите ти засиява жълтото на слънчогледа, зеленото на ранната пшеница, червения цвят на есенните листа и бялото на зимата. Усещаш уюта, изпълнил помещението преди още да видиш големият дървен стан с отпуснатите си криле. По стените висят уникални пана, по рафтовете са подредени чанти, играчки, а от окачалките приветстват невероятни облекла – хем очарователно старовремски, хем закачливо съвременни.

   Стаята е изпълнена със стари предмети, които напомнят за един отминал живот. Накъдето и да се обърнете, ще видите стомни, глинени гърнета, бъклици, кобилици, уникална висяща бебешка люлка, огромен дървен стан, стара ютия на въглища, писани чаши и чинии, много народни носии, аби, ямурлуци, тъкани черги, цървули, икони, вретена, хурки, паламарки, дървени хаванчета и какво ли още не. Колкото и да изброяваме, със сигурност ще изпуснем не едно и две неща.  

   Но изненадите не спират дотук. Големият дървен стан, който се извисява в средата на стаята не е само музеен експонат и нареден за красота. Той все още работи отлично и в това може да се увери всеки гост на тази къща. Една от бабите сяда зад него и започва с остарелите си, но сръчни пръсти да вплита с фини нишки на стана магията на българщината… С топлината на незалязващата си усмивка, тя ще ви разкаже как се е научила да тъче. Толкова е щастлива, че трудно ще се въздържите да не захвърлите всичко и да не последвате примера ѝ. Именно заради това, а не само заради предметите, няма човек, който да влезе в това помещение и да остане равнодушен от красотата и магията, които го заобикалят.

   В края на вашето посещение може да бъдете разходени с магарешка каручка из уличките на село Дъбовик. Тази атракция е изключително интересна за децата.

   Добруджанската къща е център за демонстрация на автентичен добруджански фолклор и обичаи, който задължително трябва да посетите. Атмосферата на къщата дава възможност гостът да почувства топлината на миналото и да опознае специфични предмети от бита на българина. Стопаните са вложили своите умения и възможности при изграждането на дома и са съчетали богата цветова палитра. 

   Днес ще отскочим до село Житен и ще ви разкажем за Мемориалната градина „Неовършаният харман“, изградена в центъра на селото, близо до местното читалище „Христо Ботев“.

   Село Житен е разположено в Добруджанското плато на 200 м надморска височина. Отстои на 22 км. северозападно от град Генерал Тошево и на 36 км. североизточно от град Добрич. Сведения за селото има в турски документи още от XV век. Старото име на селото е Чамурлий.

   От 1812 г. до 1840 г. се водят войни между Русия и Турция. Българското население от Сливенско, Ямболско, Стара Загора, Котел и др. се заселват в пределите на днешна Бесарабия, Украйна и Русия. През 1829/1830 г. малка част от това население тръгва обратно към България. Четири семейства, които са родом от село Козарево, Сливенско спират в село Чамурлий, търсейки работа, за да си набавят храна. Турците, които живеели в това село им предложили работа и земя, за да останат в селото, където имало остър недостиг на работна ръка, а част от плодородната земя пустеела. Така тези семейства остават да живеят за постоянно в това село.

   Неизвестно поради какви причини през 1903 г., всички турски семейства от селото са се изселили. Според Букурещкия мирен договор от 1913 г. селото остава под румънска власт до 1940 г. През периода на румънското владичество не са запазени регистри за населението. В началото на 1941 г. е съставен регистър, който е запазен и до днес и от който се вижда, че по това време в селото са живели 1420 души. През м. юни 1942 г. селото се преименува на село Житен.

   На 15 август 1916 г. започва варварският геноцид над българите от Добруджа от страна на румънските окупатори. В периода 15 - 28 август румънската армия отвлича между 35 000 и 40 000 добруджанци, без оглед на пол и възраст. Те са изпратени в концентрационни лагери в Северна Молдова. През 1918 г. се връщат по-малко от една четвърт.

   На този мрачен за българската история ден 66 мъже от село Житен на възраст от 12 до 72 години са откарани в Молдова, която по това време е под влияние на Румъния. Голяма част от тях са с неизвестна съдба. Незавърнали се от Молдова, оставили осиротяла челяд и недовършена селскостопанска работа. В румънските концентрационни лагери, много от тях намират смъртта си, а малцината завърнали се носят в сърцата и душите си незарастваща, кървава рана.

   По идея на един от наследниците на отвлечените в Молдова жители на село Житен, със средства на дарители и финансовата подкрепа на Община Генерал Тошево на 18 октомври 2007 г. е направена първата копка, а на 3 ноември 2009 г. тържествено е открита Мемориалната градина „Неовършаният харман“. Тя е посветена именно на тези 66 откарани от селото жители. Отчитайки последвалия интерес към Мемориалната градина и предстоящата през 2016 година стогодишнина от тези паметни за добруджанци събития, Инициативния Комитет с финансовата подкрепа на повече от осемдесет дарители, физически и юридически лица от страната и чужбина изгради разширение на „Неовършаният харман“ с изписването на над 280 имена на селища от Северна и Южна Добруджа станали жертва на кървавите събития през 1916 година. Тържественото откриване на окончателно завършената Мемориална градина е направено на 20 септември 2016 година.

   Изградената Мемориална градина „Неовършаният харман“ представлява един уникален паметник, които обхваща голяма площ в центъра на село Житен със зелени площи и парково пространство. Самият паметник символизира жена, очакваща своя син, съпруг или баща да се завърне в родната къща. В ръцете си тя държи сърп, защото свирепите събития са се случили по време на жътва. Мемориалът е място за поклонение и свидетелство за нашата памет и преклонение към хилядите мъченици на Майка Добруджа, станали жертва на историята и забравени от нея.

   Когато се разхождате край градината, погледнете внимателно къде стъпвате. Ще видите уникални плочки, каквито няма никъде другаде. Направени са специално за Мемориалната градина от скулптура Петър Петров. Той е родственик на откаран жител от село Житен.

   Иначе днес самото село Житен споделя съдбата на голяма част от селата в България. Там отдавна няма нито детска градина, нито училище. Училищна дейност в селото има от 1864 г. Първата училищна сграда е построена през 1904 г., която в последствие е била детска градина. През 1956 г. е построена нова двуетажна училищна сграда с 8 класни стаи и столова. През 1974 г. е построена и триетажна сграда – интернат, в който живеят деца със заболявания, а по-късно социално-слаби деца, които учат заедно с ученици от селата Житен, Сноп и Градини. Училището и интерната работят до 1997 г., когато поради малък брой ученици са закрити. Сега децата в селото се броят на пръстите на едната ръка, а възрастните хора бавно си отиват един след друг.

   Интересно място в селото, което може да бъде посетено е местната църква. Тя носи името на светите братя равноапостоли Кирил и Методий и е построена през 1884 г. Няколко години по-късно е построена и масивна камбанария в неповторим стил, която се вижда от всички точки на селото. Част от иконите са рисувани от сподвижника на Васил Левски – Захари Цанюв. В сегашно време църквата е основно ремонтирана, вътрешните стени са изографисани, свещеник отслужва и литургии. Камбанарията също е претърпяла основен ремонт.

   Културният живот в селото се поддържа от местното читалище „Христо Ботев“. Читалищна дейност в селото има от 1908 г. Сградата на днешното читалище пък е построена през 1957 г. Тук се помещава и клубът на пенсионера в селото. Съставът за изворен фолклор към пенсионерското учреждение „Житен клас“ има множество успешни изяви на различни надпявания и конкурси. В библиотеката се съхраняват 15 000 тома художествена литература.

   Един от символите на селото е така наречената „Голяма чешма“, намираща се в центъра на селото до малката рекичка. Голяма, защото преди време е имало още няколко по-малки чешми в селото и тук са идвали хора от съседни села за питейна вода. Някои смятат, че тръбопровода на този извор е още от римско време.

   Село Житен е типичното малко добруджанско село. То крие в себе си очарованието, но и мъката на Добруджа. Ако се разходите по уличките му ще усетите прословутото добруджанско гостоприемство и уют. Ще ви стане някак хубаво и спокойно. Ще усетите, че сякаш сте на мястото си. Приближите ли се обаче до Мемориалната градина „Неовършаният харман“, то знайте, че буца ще заседне в гърлото ви, а сълзите ще бъдат готови да потекат, както са текли преди години водите от „Голямата чешма“. Но точно този контраст от емоции прави село Житен толкова специално. Защото животът е най-видим, когато е концентриран в емоция, през очите на страстта. А в нея често се крият и всички останали съкровени чувства, мисли и нагласи. Може ли без страст и емоция? Разбира се, но в други села, не и в село Житен…