Александър Стамболийски. Най-ранни сведения за селото се откриват в известния турски данъчен регистър на овцевъдите от 1573 год. В него е отбелязано, че в селото, тогава казващо се Сахтиянлу, има 8 овчари, които дължат 295 овце като данък на държавата. В друг данъчен регистър, но от 1676 год. селото се споменава под името Сахтиянлък. Именно с това име е записано селото и през 1873 год., което се запазва до началото на миналия век. Името му в превод означава кожарство. То потвърждава факта, че в миналото по тези земи добре се е развивало животновъдството. За доказателство се взима предвид значението на думата „сахтиян”, която е от турско-персийски произход и означава тънка и фино обработена козя кожа, служеща за подвързия. С указ № 406 от 21.12.1906 год. Сахтиянлък е преименувано на Симеоново. Това име е в памет на Цар Симеон Велики. С министерска заповед 5530/обн. 17.09.1947 год. с. Симеоново е преименувано на Александър Стамболийски, това става в чест на лидера на БЗНС от началото на миналия век.
В днешно време в селото живеят около 30 човека. Основен поминък за малкото останали хора е земеделието и животновъдството. Селото има голяма мера (пасище), което позволява отглеждане както на едър рогат добитък, така и на овце и кози. Землището на селото надхвърля 10 000 дка, като се обработва от крупни земеделски стопани от спасовския край.
Събора на селото се провежда всяка година на 14 юни.

Балканци е село в Североизточна България. То се намира в Община Генерал Тошево, Област Добрич. Отстои на 17 км от общинския център и се простира на 190 м. надморска височина, като землището му граничи с общините Балчик и Каварна. Към днешна дата в селото живеят постоянно 80 човека, като има няколко къщи закупени от английски и руски граждани, които идват периодично, основно през летния сезон.
Старото име на с. Балканци е Юнуз-чулар, но се среща и като Юлусчолар. Поради откритите мраморни колони, каменни плочи, архитектурни детайли и надписи на латински език се счита, че по тези земи живот съществува далеч преди създаването на Първата Българска държава. Южно, на около 100 м. от селото има останки от средновековно българско селище, а на 500 м от него има друго, където се срещат фрагменти от средновековна българска керамика.
Говори се, че в гората край селото имало гробище с римски надписи, взети и експонирани в Археологчески музей в гр. София. Все в тази гора от старите хора на селото се знае,че има могила, известна като „Гимуш могила” – Сребърната могила. Селото се свързва и с местността Юртлука, която в днешно време се простира в покрайнините на Балканци.
В най-ранен писмен документ селото се открива през 1573 год. в известния списък на овцевъдите (джелепкешаните). В него е посочено, че в селото има 10 овчари, дължащи 415 овце на държавата. Интересно е, че двама от тези овчари носят фамилното име Юнус, от което се прави резонния извод, че от тях следва да се образува и тогавашното му име, а именно – Юнусчулар. През 1873 год. селото вече спада към кааза Балчишка и отстои от околийския център на 4 часа път. Има 11 къщи, всичките мюсюлмански. Записано е под името Юнджюлер, което може да се разтълкува човек, който работи с дърво и камък. Няма сведения за точния смисъл на това име. През 1910 год. Варненската окръжна комисия предлага смяна на старите имена с български. За с. Юнус чулар се предлага името Цветана, но това не се осъществява. Тогава селото е включено в община Соколово. През 1925 год. румънските власти неофициално преименуват селото на Селото на йонузците. Със заповед 2191 от 27.06.1942 на Засилената общинска управа в с. Преселенци е преименувано на Балканци. Това име е свързано тясно с хората, които се заселват в селото около Освобождението ни. Те са главно от Балкана – Габровско, Котленско, Великотърновско.
В наши дни селото е едно от малките в Община Генерал Тошево, но това не му пречи да има хубаво читалище, добре поддържано кметство, както и крупни земеделци в лицето на баща и син Гочеви, които обработват над 30 000 дка в 5 землища.
Съборът на селото е на 14 юни и се провежда ежегодно.

Бежаново. Голям Качамак, Качамак-голям, Беженари са имената, които е носило днешно Бежаново през вековете. Селото е погранично. На север неговото землище граничи с Република Румъния, а на изток с Община Шабла. По постоянен адрес към днешна дата ( 20.06.2013) в селото живеят 92 човека, а по настоящ адрес са 116. За пръв път селото се споменава в писмен документ от 1526/27 година. Това е списък на феодалните владения, засети с лен и на спахии. Тук се споменава като село Качамак, а някои учени го наричат Голям Качамак. Селото се споменава и в известъния турски данъчен регистър на джелепкешаните от 1573 год. Тук е с името Качамак-и Бюзюрг. Посочени са двама овчари, които дължат 70 овце данък на държавата, тогава част от Османската империя. През седемнадесети век селото се среща с името Качамак-и кебир, а през 1873 год. то е записано Горни-Качамак, спада към кааза Мангалийска (дн. Румъния) и отстои на 3 часа от околийския център. С указ № 462 от 21.12.1906 год. село Голям Качамак е преименувано на с. Бежаново. Новото име отчасти е свързано със старото. От думата „качамак” е взета първата част „кач”, която е преведена като „бягай” или „беж” – основа на Бежаново. По време на румънската окупация на Добруджа името в сменено от румънските власти на Беженари, което на български значи „бежанец” или „беглец”. След 1940 год. селото връща българското си име Бежаново, с което съществува и до днес.
Селото в наши дни се радва на интереса на граждани от големите градове, които търсят спокойствие и отмора тук. Като в останалите села на този край на Добруджа, тук основен поминък е земеделието и животновъдството. Край Бежаново се намира защитената местност Качамака, която е тясно свързана с историята на селото. В този защитен ареал се срещат редица защитени птици, както и представители на крайморската добруджанска флора.

Село Василево е част от състава на Община Генерал Тошево. То се намира на 36 км от град Добрич, на 16 км източно от общинския център – град Генерал Тошево и на също толкова разстояние, 16 км, от морските градове Каварна и Балчик. Землището на село Василево е 18, 557 кв. км. Селото е с надморска височина 192 метра.
Край селото има следи от много стари селища. В миналото целият район около Василево е имало вековни гори и обширни пасища. Това е създало и предпоставки за развитието на продуктивно скотовъдство и земеделие. Единственото, което е затруднявало живота в този край, както и в цяла Добруджа, е липсата на плитка изобилна вода. Част от землището на селото попада в защитената зона Крайморска Добруджа.
В преведения списък на джелепкешаните от 1573 г. има данни за всички села около Куртдуман ( дн. Василево ), но не и за самото Василево. В изследванията за Североизточна България Василево се причислява към селата, новозаселени с българи след 1877 – 1878 год. До тези години в селото са живяли единствено черкези. Първите българи, заселили се в с. Куртдуман са от районите на Котел, Сопот, Стара Загора, Голям Дервент, Македонско. Тези данни се потвърждават и от преброяването на населението през 1905 година.
За патрона на селото Васил Контаров и днес се разказват предания. Той бил горд българин, отстояващ докрай позициите си, недопускащ други да му налагат мнението си, особено когато става дума за националната чест на българите. За хората от района на някогашното село Куртдуман е бил пример за родолюбие, честност и скромност. Поборникът Васил Контаров геройски се е сражавал в състава на Четвърта опълченска дружина. Награждаван е с кръст за храброст и 3 медала за заслуги. Хората се прекланяли пред неговите заслуги за Освобождението на България, търсели го за съвети в добри и трудни времена. Не случайно още приживе решили новото име на Куртдуман да е Василево, в чест на патриота Васил Контаров. Официално селото носи името Василево с указ № 462 от 21.12.1906 г. В продължение на 10 години живият патрон на това селище с нищо не се е възгордял, никога не е вземал еднолични решения и винаги се е стремял да помага на хората. Неговото име завинаги остава символ на патриотизма и принципността. В негова чест е изграден бюст – паметник в центъра на селото.
През 1930 г. в с. Василево е изградена Добруджанска революционна организация с 45 члена, а през 1936 г. се провежда и нелегална окръжна конференция на ДРО. През 1941 г. селото е в състава на Община Преселенци. На заседание на общинската управа се обсъжда въпросът със старите имена на общината. Предложено е село Василево да остане със същото име. По времето на социализма в България селото е едно от най-будните в добруджанския край. Има училище, детска градина, читалище. Училището „Йордан Йовков” затваря врати през 2008 година, а детската градина продължава да обслужва деца от съседните села Балканци, Средина, Конаре и Великово. Към народно читалище „Александър Гичев 1907” има обособена група за автентичен фолклор „Росна китка”, която участва на местни и национални събори, както и библиотека с богат книжен фонд.
Местните жители с трепет очакват и завършването на строежа на църквата в селото, която ще носи името „Св. Еразъм Охридски”.

Великово е едно от малките, но китни села в Община Генерал Тошево. Отстои на 15 км от общински център и на около 33 км. от град Добрич. Землището му е 16 000дка, а към днешна дата жителите му по постоянен адрес наброяват 37 човека и по настоящ 50. В района на днешното село има следи от стари селища. Югоизточно е разкрит тракийски могилен некропол от началото на Новата ера, фрагменти от тракийска и римска керамика. На 300 м западно от Великово е разкрито ранносредновековен български некропол от VIII – X век. В най-ранен писмен документ селто се намира от 1526. В един инджал-джефтер (обобщен опис) са посочени няколко селища, сред които е и Семиз Касем, което се отъждествява с по-късното Семизлер, днес с. Великово. Селото се споменава и през 1573 г – в известния турски данъчен регистър на овцевъдите. На едно място са посочени двете съседни села Семизлер и Араклар (Крушово). През 1676 г. в данъчен регистър е записано Семизлер Караиси, с около 12 къщи. През 1873 г. е включено в кааза Балчишка, отстои от околийския център на 4 часа път, има 21 къщи – 20 мюсюлмански и 1 една българска, записано е с името Семизлер. Това име на селото просъществува около 4 века в три варианта – Семиз Касем, Семизлер, Семизлер Кара иса. През 1925 румънските власти изоставят наложилото се вече българско име Великово и неофициално го наричат Граши, което на български значи «дебелите», «мазните». През 1906 г. селото е включено в Спасовска община, състояща се от 22 селища. На всички са сменени старите турски имена с български с указ № 462 от 21. 12 с.г. Селото е наименувано на първия българин, заселил се в селото от котленско, дядо Велико.
В днешно време в селото имоти имат английски граждани, които през летния сезон прекарват своите почивки тук. Основният поминък на жителите, разбира се, е земеделието и животновъдството. Съборът на Великово се провежда ежегодно на 9 май.

Вичево е село в Община Генерал Тошево, Област Добрич. Отстои на 30 км от общинския център и на 55 от областния. Землището на селото е последното преди бъларо-румънската граница, на север от с. Спасово. Селото е едно от на-малките в общината, като по постоянен адре в него живеят 16 човека, а по настоящ 30.
Първи сведения за Вичево се откриват в документ от 1676 год., където е посочено с името Хюсеиндже, с около 20 къщи. Два века по-късно, през 1873 год.срещаме селото с името Юсеиндже. Включено е към кааза Балчишка и отстои от нея на 7 часа път. Старото име на селището се среща и като Хюсеин, Хюсейндже, Хюсейнч кьой и Хюсеинч куюсу. Корена на всички е един и същ и се отнася до мъжко собствено име, а куюсу се превежда като кладенец, т.е. Кладенецът на Хюсеин или Хюсеиновият кладенец.
Това име е заменено с Вичево през 1906 год. Тогава всички 22 селища в Спасовска община сменят своите имена, което става по инициатива на тогавашния кмет Симеон Атанасов Николов (1866 – 1918). Новото име е в памет на хаджи Вълчо, родом от гр. Котел, първият заселил се тук българин. За неговото идване има спор, но е някъде в началото на деветнадесети век.
В наши дни селото се оживява предимно през летния сезон, когато хората, имащи градини и ниви тук, идват да ги обработват. Сгушено във зеленина, Вичево е рай за пълноценен отдих, далеч от градската суета и ежедневие.

Горица е село в Община Генерал Тошево, област Добрич. Отстои на 13 км от общинския център в посока община Каварна. Селото е едно от малките в общината по население. В него живеят 94 човека по постоянен и 81 по настоящ. Землището му е 7 300 дка като се обработва от няколко едри земеделски стопани в този край.
През 1526-1527 година селото се споменава в списък на хасове на мир-ливата, под номер 24 с името Орманджъ ресул. Дадени са няколко домакинства на ямаци, които се очква да дадат 892 акчета приход.
Първи сведения за селото срещат и в турския данъчен регистър на овцевъдите (джелепкешаните) от 1573 година. В него е записано под името Орманджик, в което има двама овчари, които дължат 80 овце на държавата, съответно на Турхан Орманджъ и Караджа Охад. По-късно, през 1676 година селото се среща в регистър за данъка авариз и е упоменато с 10 къщи. Записано е Орманджиелар кариеси.
През 1873 днешното с. Горица е включено в кааза Балчишка и отстои от околийския център на 4 часа път. Има 4 къщи, от които всичките мюсюлмански. Старото име на селото просъществува четири века, без съществени изменения. Основната дума „орман” си остава непреходна, като тя идва от турски език и значи „гора”.
През 1906 година общинското управление в с. Спасово преименува всичките 22 села в общината с нови имена, което става с указ 462/21.12.1906. Тогава село Орманджик е преименувано на с. Горица. Новото име е буквалния превод на старото име. През 1925 год.румънските власти преименуват селото Грънгаш, което в превод отново значи горичка, горица. През 1941 година селото вече спада към община Преселеци. На засилената общинска управа се предлага с. Горица да си остане с това име. Интересен факт е, че през 1963 селото е слято със село Преселенци, а през 1986 година отново е отделено като самостоятелно селище.

Днес селото следва съдбата на голяма част от българските села. Основния поминък на хората е земеделието и животновъдството, а младите хора отдавна са намерили своята реализация в градовете. Тази тенденция има и своите положителни страни – в Конаре , както в съседните нему села има няколко английски и руски граждани, които пребивават постоянно тук и търсят именно това – спокойствието и идилията на селския живот по добруджанския чернозем.

Градини е село, намиращо се на запад от гр. Генерал Тошево, област Добрич. Селото е едно от малките по население в общината. Към днешна дата в него живеят между 15 – 20 човека. Землището на селото надхвърля 15 000 дка и това е причината две крупни земеделски стопанства да развиват дейност в селото. Градини се намира в едно от  характерните за тази част на Добруджа суходолия и това придава един живописен вид на селото погледнато от далеч.
В старите хроники Градини се среща под имената Дурбалии, Дорбали, Козлуджа. В най-ранен писмен източник селото се среща през 1526-1527 година – в списъка на тимарите на заимите и спахиите с № 179 като мезрата Хамза куюсу, в чертите на Дурбалу. В същия списък с № 116  е записано Козлуджа. Дефакто става дума за две съседни села, които по-късно се обединяват. Времето, когато се споменават двете села се свързва с началния етап на колонизация на турското население в Североизточна България, около век и половина след падане на Добруджа под властта на султана. През 1573 година селото се споменава в известния турски данъчен регистър на овцевъдите ( джелепкешаните), записано е под името Турбалъ Товидже, с двама овчари. Те дължат общо 50 овце натурален данък на държавата. В списък на селищата от кааза Хаджиоглу-Пазарджишка от 1673 година селото е записано Дурбали-Товидже, състои се от четири аваразки ханета (или е имало 20-24 домакинства). През XVIII век селото се споменава в различни регистри с името Дурбалий. През 1873 г. е записано Дурбалъ-Козлуджа, включено в кааза Хаджиоглу-Пазарджишка, има 36 къщи, мюсюлмански, отстои на 4 часа път от него. В миналото селото има две махали – турска и черкезка. Една легенда разпространена сред местното население разказва, че две групи хора пътували към този край да се заселват. Водачът на едната група се казвал Али. Когато стигнали до днешно Градини, мястото им харесало и казали :”Дур ба Али”, което значи „спирай Али”. Оттук идва и името на селото Дурбали. Със заповед № 2191 от 27.06.1942 год. е решено: „с. Дурбалий да се преименува Градини”. Историята на това име  е следната:
Когато идва решението да се сменят имената комисията по преименуванията взема под внимание и мнението на местните хора. Един от най-осведомените и авторитетни хора от селото бил Георги Бейков, родом от вътрешността на страната, но дошъл тук като младеж. Оженил се за девойка от селото и останал тук до последния си ден. Бил учител в селото. По негова инициатива става откриване на училище в селото през 1902 година – отначало начално, по-късно основно. До падане на Добруджа под румънската окупация Георги Бейков давал знания на подрастващите. И понеже край селото имало няколко зеленчукови градини, Бейков предложил  да бъде наречено Градини, а не с. Градина. Една от тези градини била негова. Така това име остава и до днес.
В наши дни селото , макар и малко, е запазило духа от онова време, потънало в зеленина, с живописни стари къщи и трудолюбиви добруджанци. Съборът на селото е на 2 май.

Село Дъбовик /до 1942 г. –Харманлък/ се намира на 18 км на североизток от областния център гр. Добрич и 8 км от общинския център – Ген. Тошево. Землището на селото е  с площ 20 хил. дка , като 366 дка е пасище и мери. То е характерно със своето плодородие, поради факта, че почвата е чернозем.

   Достигналите до нас турски документи доказват че в Дъбовик колонизацията се е извършила  преди  третата четвърт на ХVІ век. Най ранният познат ни източник за селото датира от 1573 година и е списък на джелепкешаните – търговци  овцевъди  където е записано  като Харманлък.  Името на селото е свързано с поминъка на населението – земеделие и животновъдство .Харманлък  означава място за вършеене. В този списък се споменава ,че селото се състои от 4 овчари, които  дължат  125 овце натурален данък . През 1865 година то е с 13 къщи, мюсюлмански , като през 1873 година населението намалява и достига до  6 къщи.
След освобождението от Османско робство около 1880 г първите заселници в селото са семействата на  Петър Габе ,баща на голямата българска поетеса Дора Габе и Лука Ангелов. Няколко години по-късно тук се заселват от Русия  още 5 семейства от родовете Мавродиеви и Бакларови,  и няколко семейства от сръбски произход.
През 1911 година Петър Габе и Лука Ангелов предлагат селото да се преименува Дъбово, тъй като около селото е имало голяма дъбова гора. През 1942 година със заповед №2191 от 27.06.1942 година  е решено село Харманлък да се преименувано Дъбовик.
По постоянен адрес  тук живеят 138 човека, а по настоящ са 169 души . В селото живеят и  6 семейства от Русия и 3 семейства от Великобритания , както и 1 семейство от Швейцария.
Земята се обработва   от  крупни  и дребни земеделски производители . Основните култури който се сеят са пшеница, слънчоглед, царевица.
Предстои изграждането на крупен свинекомплекс.
През 1940 година е основано читалище”Дора Габе 1940” , а есента на 1941 година и основното училище„Константин Величков”. Основател е първият директор и учител  Георги Славов Тодоров.
Читалище „Дора Габе” е основано 1940 г година,. Основател е първият учител и директор на Основно училище „Константин Величков” През 1959 година с доброволен труд и дарения жителите на селото построяват  сегашната сграда. През 1940 година се основава театрална група, пресъздават се постановки като „ Албена „ от Й. Йовков”. Организират се сказки и курсове по ограмотяване, към читалището отваря врати и библиотека , като за целта първите книги са закупени със собствени средства от първите членове.През 1951 година се основава и певческа група ,достоен наследник на тази  групата е групата  за автентичен  фолклор „Извор”. Групата е в основата на всяко едно мероприятие на читалището.

    През 1994 година в с. Дъбовик е открит паметник на голямата поетеса Дора Габе, която е родена в селото, през 1995 година бе открита и мемориалната експозиция Дора Габе,  а от 1996 година на всеки две години се провежда Националния конкурс за млада поетеса на името на Дора Габе. Всяка година от 1996 година в селото се провежда Националния конкурс за млад изпълнител на името на добруджанския изпълнител и наш съселянин Иван Георгиев. Освен Дора Габе и Иван Георгиев, от Дъбовик са излезли и други видни хора , а имено проф. д-р Петър Петров- бивш директор на Добруджански земеделски институт,  ставрофорен иконом Петър Симеонов –председател на църковните общини в Лион, Страсбург и Лил,  проф.д-р Илия Великов Илиев фитопаталог в Добруджански земеделски институт . От 2010 година в края на месец септември всяка година се провежда и събора на българите преселци от Северна Добруджа.
През 1953 година населението закупува къща и я преустройва  в  църква.През 2008-2009 бе извършен ремонт с помощта на дарители и доброволния труд на населението
Кметството поддържа връзки със селските общини от Румъния – Олтина , Аджижа, Горна Чамурла , Долна Чамурла и в Украйна със село Виноградное, Болградски район. С някой от тях има подписани договори за сътрудничество.

Село Житен е разположено в Добруджанското плато на 200 м надморска височина. Отстои на 22 км северозападно от град Генерал Тошево и на 36 км североизточно от град Добрич.
Сведения за селото има в турски документи от XV век. Старото име на селото е Чамурлий.

От 1812 до 1840 г. се водят войни между Русия и Турция. Българското население от Сливенско, Ямболско, Стара Загора, Котел и др. се заселват в пределите на днешна Бесарабия, Украйна и Русия. През 1829-1830 г. малка част от това население тръгва обратно към България. Четири семейства, които са родом от с. Козарево – Сливенско спират в с. Чамурлий, търсели работа, за да си набавят храна. Турците, които живеели в това село им предложили работа и земя, за да останат в селото, където имало остър недостиг на работна ръка, а част от плодородната земя пустеела. Така тези семейства остават да живеят за постоянно в това село.

Неизвестно поради какви причини през 1903 г., всички турски семейства от селото се изселили.Според Букурещкия мирен договор от 1913 г. селото остава под румънска власт до 1940 г. През месец август 1916 г. 66 мъже от селото на възраст от 12 до 72 години са откарани в Молдова, която по това време е под влияние на Румъния. По-голяма част от тях не се връщат или загиват незнайно къде.
През периода на румънското владичество не са запазени регистри за населението.В началото на 1941 г. е съставен регистър, който е запазен и до днес и от който се вижда, че по това време в селото са живели 1420 души. През м. юни 1942 г. селото се преименува на с. Житен .
Училищна дейност в селото има от 1864 г.Първата училищна сграда е построена през 1904 г., която в последствие е била детска градина. Сградата е иззидана от дялан камък и е запазена и до днес. През 1956 г. е построена нова двуетажна училищна сграда с 8 класни стаи и столова. През 1974 год.е построена и триетажна сграда – интернат, в който живеят деца със заболявания, а по-късно социално-слаби деца, които учат заедно с ученици от с. Житен, с. Сноп и с. Градини. Училището и интерната работят до 1997 год., когато поради малък брой ученици са закрити.

Църквата в селото носи името на светите братя равноапостоли Кирил и Методий. Построена е през 1884 год. Няколко години по-късно е построена и масивна камбанария в неповторим стил, която се вижда от всички точки на селото. Част от иконите са рисувани от сподвижника на Васил Левски – Захари Цанюв. В сегашно време църквата е основно ремонтирана, вътрешните стени са изографисани, свещеник отслужва и литургии. Камбанарията също е претърпяла основен ремонт.
Читалищна дейност в селото има от 1908 год. Сградата на днешното читалище «Христо Ботев» е построена през 1957 год. В библиотеката й се съхраняват 15 000 тома художествена литература. В залата има 240 седящи места. Тук се помещава и клуба на пенсионера в селото. Съставът за изворен фолклор към пенсионерското учреждение «Житен клас» има множество успешни изяви на различни надпявания и конкурси.
Един от символите на селото е така наречената «Голяма чешма». , намираща се в центъра на селото до малката рекичка. Голяма , защото преди време е имало още няколко по-малки чешми в селото и тук са идвали хора от съседни села за питейна вода. Някои смятат, че тръбопровода на този извор е още от римско време.В центъра на селото, пред читалището, се намира и паметник на откараните през 1916 год. в Молдова житенци. Той е част от Мемориална градина «Неовършания харман».

Празник на селото е 24 май. В този ден по традиция се провежда събор в центъра, на който се играят хора, а на стадиона от край време се организират конни състезания с препятствия.

Зограф е село в Община Генерал Тошево, Област Добрич. Селото се намира западно от общинския център, като до него водят пътища както през с. Красен, така и през с. Пчеларово. Селото е едно от малките в общината. Землището му се простира на 13 250 дка.и се обработва от няколко крупни земеделски стопани от района.

В най-ранен писмен източник селото се споменава през 1573 година в известния турски данъчен регистър на овцевъдите (джелепкешаните), записано е село Касаблу, с пет овчари, дължащи 200 овце натурален данък на държавата. Един от тези овчари се наричал Салтък Товидже. Втората съставка се среща и при имената на съседните на Зограф (дн.име) села – Градини и Пчеларово, съответно Дурбаали Довидже и Али бей Довидже, което говори най-малко за обща история на трите селища. През XVIII век селото се среща в 22 турски документи, като от 1732 година се споменава с името Касапли или Касапли. През 1873 година е записано Касаплъ, включено е в кааза Хаджиоглу – Пазарджишка (Добричка) , отстои от околийския център на 3 часа и 30 минути път и е с 21 мюсюлмански къщи.

За името на селото може да се каже, че е свързано с поминъка на населението, със земеделието и животновъдството. Касаплъ означава касап ( касаб), което се превежда като месар, касапин. На заседание на Общински съвет на с. Пчеларово през 1941 година е предложено тогава с. Касаплъ да се преименува на Хан Аспарух, но през 1942 година името е сменено на Зограф, което остава и до днес. За патрон на селото се счита Симеон Дамянов Зографов ( 1877-1949), който е роден в гр. Велес, сега в пределите на Република Македония. Прадядо му Андрей Дамянов Янкучев е наречен зограф, което както знаем означава иконописец, църковен художник. Баща му от своя страна завършва образование в гр. Солун и е съученик на Гоце Длечев. Именно той е два мандата кмет на гр. Добрич и като такъв повежда инициативата и се застъпва за направата на свързващо шосе между Зограф и Пчеларово и Зограф и Росица. Тази негова идея се осъществява и в негова чест местните добруджанци кръщават именуват селото си Зограф.

Селото днес е типичното добруджанско селце. С изоставените къщи, но с духа на онези времена, когато е имало живот, млади хора и поминък за всички. За разлика от другите села по този край тук няма заселили се английски граждани, но се забелязва интерес на хора, излезли преди години от селото, сега да се завръщат.
Съборът на селото се чества на 23 юни.

Село Изворово е разположено в Североизточна България, Община Генерал Тошево, обл. Добрич. Отстоява на 15 км от общинския център и на 40 км от град Добрич. Към днешна дата в селото има 300 жители. Землището му се състои от 42, 592 квадратни км. Обработва се от  седем по-крупни арендатори и около тридесет земеделски производители.
Селото е създадено през 1959 г. и е едно от най–новите села в нашия край. В състава му влизат три села, които днес не съществуват. Това са Горен Извор, Долен Извор и Добромирци.
Първите сведения за селото съвпадат с началото на турската колонизация на Североизточна България. Записано е под името Мусубей, което просъществува почти четири века. Въз основа на това се предполага, че първият заселник тук е дал името на селото – Муса Бей. Тъй като в съседство е селото с чифлика Мусубей, предполага се, че на територията на Мусубей са къщите или сараите на бея, а в чифлик Мусубей са стопанските сгради на бея. По-късно, през 1942 г., селото получава името Горен Извор, което няма връзка със старото. Дава се заради наличието на извори на това място. Един от първите българи, заселили се в селото е Иван Желев. Последван е от братята си Марин и Петър Чолакови. В селото се заселват и фамилия липовански казаци.
Село Долен Извор е създадено също през 1942 г. Името е дадено поради наличието на извори в района, които заедно с тези от Горен Извор дават началото на малка река.
Третото от състава на село Изворово, Добромирци, е създадено след 1927 г. Между село Добромирци и село Белоклас е открита ръка на човек, изработена от слонова кост, която стиска малка топка. Находката е ценен археологически експонат. Добромирци е едно от селищата, изградени от румънските власти на празно място. В новото село, с цел асимилация на българите, се заселват предимно цинцари – хора с тъмен цвят на кожата, поради което е наречено Негрени. Името е дадено от инженер, който е изработил плана на селото. През 1940г. са настанени преселници от Северна Добруджа.
Училищната дейност в района на селата започва с построяването на първото училище в с. Горен Извор. По-късно се появява и училище в село Долен Извор. В периода от 1900г. до 1906г. в село Долен Извор, с прекъсване от три години, е преподавал писателят Йордан Йовков.  И до днес в село Горен Извор се намира мелницата, която го е вдъхновила да напише една от емблематичните си  творби – драмата „Албена”.
През 1968-1970 г. същите са преустроени в детски градини, а учениците започват да учат в новопостроеното училище в с. Красен. За развитието на училищната дейност активно участие вземат Иван Станев и Милена Илиева.

    През 1908г. в село Горен Извор е построена църквата „Покров Богородичен”, на която през 2011 г. е извършен основен ремонт, а през 2012г. е изградена масивна камбанария.    И в трите, вече бивши села, има построени читалища от началото на шейсетте години. Всичките читалищни сгради са основно ремонтирани, но само читалище „Съединение” в село Долен Извор функционира и сега. Към него има обособени два самодейни състава, фолклорна група „Златна есен” и певческа група „Извор”. Същите вземат активно участие в общински и национални фолклорни фестивали и събори. През 2012 г. на фолклорния фестивал в с. Царевец, Община Свищов, читалището е наградено със златен медал. В библиотеката на читалището се съхраняват 14 000 тома художествена литература. През 2012 г. е извършен цялостен ремонт. В бившите села Горен Извор и Добромирци има изградени пенсионерски клубове, които са редовно посещавани от членовете им. Символите на селото са: чешмата със скулптурата на девойка и Каралийският  кайнак.
Празникът на селото е шести май. В този ден по традиция се провежда общоселски събор.

Село Йовково се намира в Община Генерал Тошево, Област Добрич. Отстои на 10 км от общинския център, непосредствено преди българо-румънската граница. По постоянен адрес в Йовково живеят 829 човека, а по настоящ 314.
В най-ранен писмен източник селото споменава през 1573 год.- в известния турски данъчен регистър на овцевъдите ( джелепкешаните ) с трима овчари, дължащи 240 овце на държавата. В регистъра селото е записано Джухуд куюсу. През 1676 год. е цитирано и в регистъра за данък авариз под името Шохуд куюсу с около 30 къщи. С това име Йовково се среща във всичките 17 регистри от осемнадесети век. Тогава селището е било зиамет владение т.е. ленно владение с разход от 20 000 до 99 000 акчета от категорията на свободните ленове. През 1873 год. е включено в Кааза Хаджиоглу Пазарджик ( Добричка), като отстои от оклоийския център на шест часа път, има 38 къщи, мюсюлмански. След Освобождението много българи от Котел и неговите околности се заселват в днешното село, както и покрай него. А през 1897 год. в Йовково се заселват родителите на Певецът на Добруджа Йордан Йовков. На мястото на къщата им днес има паметна плоча.

Старото име на селото просъществува повече от три века без съществено да се изменя: Джухуд куюсу, Шухуд куюсу, Шухуд куюси, Чифут куюсу. По тези земи има няколко селища, които съдържат като втора съставка думата „куюсу”, която значи кладенец. От тук можем да предположим,че в близост или в самото село е имало кладенец или някакъв извор. Шухуд от своя страна може да се преведе като „свидетел”, което затруднява цялостния превод на името по онова време, но можем да сме сигурни във факта, че е посветено на някой от първите, заселили се по този район. През деветнадесети и двадесети век голяма татарска диаспора намира своя подслон тук, като и в днешно време по-голяма част от населението на Йовково е от татарски произход.
През 1941 год. на заседание на Общинския съвет в Харманкуюсу ( дн. Кардам) се предлага селото да се преименува на Малка Жеравна, понеже всички българи в селото били преселени от там. Предложението не е осъществено. На следващата година е решено с. Чифут куюсу да се преименува на Йовково, в чест на големия белетрист. Новото име се обсъжда на заседание на Министерски съвет, който одобрява предложението.

Село Йовково трайно остава в историята на българската литература чрез романа на Йордан Йовков „Чифликът край границата”.
В днешно време селото не се отличава от останалите добруджански села. Хората са трудолюбиви и се занимават основно с земеделие и скотовъдство, като типично за Йовково е отглеждането на тютюн.

Калина е село в Община Генерал Тошево, Област Добрич. То се намира в красива местност. На юг от него е разположена смесена широколистна гора. Между нея и селото минава коритото на пресъхнала някога река. Землището на Калина е на север и е от 17 000 дка. Това е една от най-плодородните земи в Добруджа. Селото наброява около 70 къщи. Населението се състои от българи, православни християни. През последните години къщи в селото са закупили и английски граждани.
Южно от селото, по посока на село Василево има следи от византийски пограничен лагер. Предполага се, че е част от веригата укрепления на импереатор Юстиниан. Най-ранен писмен документ за това село се открива от 1573 г. – в известния турски данъчен регистър на овцевъдите (джелепкешаните). Отбелязани са двама овчари, които дължат 50 овце на държавата. Записано е Емирлер. През 1676 г. в селото е имало 12 къщи. През 1873 год. (дн.Калина) е включено в кааза Балчишка, отстои от околийския център на 4 часа път. Има пет мюсюлмански къщи и е записано  като село Емирлер.
На топографската карта на руското военновременно управление в България, след Освобождението, издадена  през 1879 г., в района са посочени две селища със сходни имена – Б. Емирлер и М. Емирлер, които се четат като Болшой Емирлер, днешното село Калина и Малъй Емирлер – Малка Калина. Тълкуването на името Емирлер според краеведите, е следното: Емир – бей, дума от арабски произход, същ. име и означава заповед, водител, княз. Емирлер е дума в множествено число и означава „водители”, „водачи”. Другата версия за името на село Емирлер е, че първият, заселил се тук, се казвал Емин и по-късно неговите потомци нарекли селото Еминлер – Еминовци, което се променя на Емирлер.
В началото на XX век с указ № 462/обн. 21.12.1906 г. е преименувано на Калина. Тогава е включено в Спасовска община, едно от 22 – те селища в нея. Старите имена са сменени с нови, български. През 1941 год. селото спада към община Преселенци. Името Калина е в чест на фамилията Калинкови. През 1898 год. братята Петър и Драгни Калинкови закупуват два чифлика в селото. Единият чифлик бил разположен в днешното село Калина, а другият извън него, на около километър отстояние  в местност наречена Малка Калина. Днес голяма част от хората в селото са техни потомци. През 1940 г., след Крайвската спогодба, в селото се заселват преселници от северна Добруджа – от с.Сараюрт ( сега Михай Витязу – Румъния). Това са заможни българи, които се отличават със своето трудолюбие. Днес от чифлиците нищо не е останало.
Читалището в село Калина е създадено през 1965 г., като просъществува и до днес. В него се развива изключително активна дейност, като акцент се поставя върху културният обмен между новодошлите английски граждани и тукашните хора. Празнуват се както български, така и британски празници, четат се произведения от български автори – самодейност, която е пример е за много по-големи читалища от това.
Ежегодно през месец май се организира земляческа среща на площада на селото.

Село Кардам е разположено в Североизточна България в Община Генерал Тошево, Област Добрич. Селото се намира на 33 км северно от град  Добрич и на 5 км от българо-румънската граница. Отстои на 37 км от Черноморското крайбрежие.
Село Кардам носи името на българския хан Кардам (777–803). Неговото управление е забележително преди всичко с ликвидирането на междуособиците, умиротворяването на страната и извеждането на България от политическата й немощ. Пак с неговото име се свързва и новия етап в българо-византийските отношения – през 90-те години на VIII век България минава в настъпление на юг от Балкана.
Селото е разположено в Дунавската равнина, в Добруджанското плато, край суходолие на височина 150-180 м. Климатът е умереноконтинентален, с черноморско климатично влияние. Подпочвените води са на дълбочина 70-100 м. Основният тип почви в землището му са типичния чернозем и карбонатния чернозем, които са предпоставка за отглеждането на зърнени и технически култури – царевица, пшеница, слънчоглед, лавандула. Силно развито е и животновъдството. В село Кардам функционират: Здравна служба, Целодневна детска градина „Дъга”, Основно училище „Христо Ботев” (първото училище е от 1903, в частна къща, а през 1929 е построена и първата училищна сграда), Народно читалище „Пробуда-1941”. В културното средище се помещават киносалон с 300 места, гримьорни, библиотека с 23 000 тома, читалня, както и радио възел. Самодейците от читалището вземат  участие в международни фестивали като този в Загреб. През 1948 г. е създаден първия футболен отбор „Урожай”, който участва в окръжните първенства. В средата на 60-те години достига до участие в третата по сила група заедно с „Черно Море”. Бързо се развиват и следните спортове: детско-юношеския футбол, волейбол, баскетбол, шахмат, лека атлетика и тежката атлетика (вдигане на тежести). В центъра на село Кардам се намира паметника на Руския войн.
Множеството намерени монети, части от водопроводи, глинени съдове и други артефакти свидетелстват за наличието на живот от най-дълбока древност на територията на днешното село Кардам. През 1981 г. е разкрита гробница, датираща от трако-римската епоха в местността „Старите лозя”. Още по на изток са открити и други 9 гробници, които говорят за наличието на живот. След разкопки, западно от самото село, е локализиран римски некропол.
В първите писмени сведения за село Кардам през 1526-1527 от османските извори то съществува под името Неби-куюсу (кладенеца на пророка). Границите му са около днешната зеленчукова градина (южно от днешното землище), където основен поминък са били земеделието и скотовъдството. След Освобождението от турско робство селото вече носи името Харманкуюсу (кладенеца на хармана), което говори за типично земеделския му поминък.
Българските заселници в Кардам са главно от Котленско, Сливенско, Ямболско и Старозагорско.
Съгласно Букурещкия мирен договор от 1913 г. селото остава в румънска територия. По време на румънската окупация (1913/1940) румънските власти заселват колонисти и в границите на селото създават ново селище – Мирча Вода на името на румънски владетел.
През 1913 г. е построена жп линия и гранична гара по международната линия Варна – Констанца – Меджидия (Румъния) – Русия. Именно тук  локомотивите са били зареждани с въглища и вода. Изграден е и граничен  контролно-пропускателен пункт с митническа служба. През селото минава международен автомобилен път.
През 1932 г. е построена  църквата „Света Троица”. Камбаната на църквата, която е живата история на селото е дарена от местен родолюбец. В близост до Кардам се намира мястото, където е бил чифликът край границата, за който е писал Певеца на Добруджа Йордан Йовков.
Селото е върнато на България 1940 г. съгласно Крайовския договор. Заедно с това започва заселването му с българи от Северна Добруджа, като до тогава населението е било предимно мюсюлманско с типично земеделски поминък.
В днешно време селото е едно от най-големите в тази част на България. Към читалището има сформирани женска фолклорна група „Кардамки” и  мъжка фолклорна група. В клуба на пенсионера самодейност развива певческа група „Яница”, а към училището на успехи се радва детска фолклорна група „Кардамче”.
Съборът на село Кардам е с меняща се дата. Празникът се чества 50 дни след Великден – на „Петдесятница“.

Село Краище е едно от малките села в община Генерал Тошево. Отстои на 28 км от общинския център и на 52 км от областния град. Селото се намира на самата граница с Румъния. Интересно е факта, че когато е трасирана границата след подписване на Крайовската спогодба, тя е трябвало да мине през чертите на селото. С находчивост и настояване пред комисията границата е променена и запазва цялото село да остане на българска територия. Това е първата чупка по линията на границата, която е трябвало да бъде права линия от Дуранкулак, до Силистра.

Данни за селото има от началото на края XVI век. Тогаво то е било турски чифлик с името Йенедже или Йенедже къой. Спадало е към кааза Силистренска и е било на 12 часа път от града. След Руско-турската война от 1829 г. много българи от Южна България (Ямболско, Сливенско) както и от Котленско- Еленския Балкан са принудени да напуснат домовете си с частите на отстъпващите руски военни части. От това време са и първите заселници на с. Краище, което по това време носи вече името Хайдар Ениджа. В началото на XX век село достига своя разцвет като по това време има над 1000 жители. В момента в селото живеят постоянно около 20 човека. В селото са живели само българи- православни християни. В миналото културният живот е бил разнообразен, но сега по обясними причини вече е затихнал. Характерно за природата на селото е, че в близост до него, само на около километър, се намира микрояовир „Дрян“. Районът е подходящ за излети, риболов и ловен туризъм. Това е едно изключително красиво място, истински зелен оазис сред безкрайните добруджански полета. По склоновете край пътя водещ към язовира през 2008 г. е извършено залесяване на над 500 декара общинска гора по проект спечелен от общината по САПАРД.

Много селища в Добруджа могат да завидят на историята, с която се гордее село Красен в община Генерал Тошево. Край селото са намирани много антични предмети – свидетелство, че живот по тия места е имало още от трако-римската епоха. В миналото селото се е казвало Караали. Името си то дължи на богатия турски скотовъдец Кара /Черния/ Али, който е имал чифлик в местността. С течение на времето името на селото са започнали да произнасят като Каралии. Изключителен разцвет в развитието си селото преживява в края на 19-ти и началото на 20-ти век. През 1907 г. като учител тук идва Йордан Йовков. Именно в Каралии писателят намира прототипите на част от героите си. Красен е от селищата с най-развита инфраструктура в Добруджа. В населеното място функционират няколко обществени сгради – читалище, основно училище “Йордан Йовков“, поща, кметство, здравна служба, магазин на РПК. Добре е развита частната търговска мрежа. Има няколко хранителни магазина и заведения, бензиностанция. Красен е едно от малкото селища, които са съхранили хлебопекарната си, където се приготвя вкусен и ароматен, ръчно произведен селски хляб. Църквата “Св. Николай Летни“ е една от най-старите в Добруджа. Построена е през 1866 г. Наскоро храмът е основно ремонтиран, а дворът му – благоустроен.

Селото е електрифицирано и водоснабдено. Пътищата са в добро състояние. Редовен автобусен транспорт свързва селото с гр. Генерал Тошево и околните села. Има покритие на всички мобилни оператори. Много руски и английски граждани са закупили имоти в селото. Плодородната земя в землището на Красен се обработва от няколко крупни арендатори, кооперация и частни земеделски стопани. Традиционният поминък на местните хора е земеделието. Отглеждат се предимно пшеница, слънчоглед, царевица и рапица. Развиват се също и зеленчукопроизводството и овощарството. Обширните слънчогледови ниви са добра предпоставка за развитие и на пчеларството. Красен е едно от средно големите селища в Добруджа. Богатата му история, сравнително добрата инфраструктура, Филиповата кръчма и музеят на Йовков са добра предпоставка за развитие на културен туризъм. Въпреки, че населеното място е отдалечено от морския бряг, то привлича със спокойствието и съхранената атмосфера на типично добруджанско село, където вятърът полюшва натежалите житни класове, жужат пчели, петлите будят с кукуригане работливите стопани, а чистият и свеж въздух дарява хармония и създава чувство за единение с прекрасната природа. Една от най-ценните находки е култов тракийски паметник от слонова кост. Той е във формата на 11-сантиметрова човешка ръка, държаща орехова черупка, в която е вградена миниатюра на тракийски конник, насочил копие срещу мечка. Предполага се, че този шедьовър на античното изкуство свидетелства за култа към тракийският бог-конник Херос.

Друг интересен исторически паметник, открит край село Красен е каменна колона от 6-ти век. Тя е използвана вторично. Върху трите й стени могат да се видят рунически надписи. Колоната е открита по време на румънската окупация и е отнесена в музея в Букурещ, където се съхранява в момента. Филиповата кръчма е построена през 1901 година от Филип Сивков, който нееднократно се появява като персонаж в разказите на Йовков. През 1907 г. в селото пристига да работи Йордан Йовков, който живее в хана на кръчмата. Именно във Филиповата кръчма се развиват сюжетите в няколко разказа на Йовков. Тук, в кьошка на втория етаж, с камъшена цигара в ръка е стоял класикът, наблюдавал е селяните и е писал черновите на литературните си шедьоври. И днес старата сграда е запазила автентичната обстановка от миналия век. В добро състояние е съхранена сградата, в която е учителствал Йордан Йовков. Днес тя е превърната в музей, посветен на живота на големия разказвач и хуманист. Сбирката представя репродукции на снимки на Йовков, на неговите родители, различни издания на произведения на писателя. Един от ценните експонати е ученически бележник, подписан от Йовков. Сборът на това китно селце е на 22 май.

Конаре е село в Община Генерал Тошево, област Добрич. Отстои на 15 км от общинския център в посока община Каварна. Селото е едно от малките в общината по население. В него живеят 40 човека по постоянен и 35 по настоящ. Землището му е 12 539 дка като се обработва от няколко едри земеделски стопани в този край.

Първи сведения за селото срещат в турския данъчен регистър на овцевъдите (джелепкешаните) от 1573 година. В него е записано под името Селим куюсу, в което има един овчар, който дължи 30 овце на държавата. По-късно, през 1676 година селото се среща в регистър за данъка авариз и е упоменато с 15 къщи. През 1873 днешното с. Конаре е включено в кааза Балчишка и отстои от околийския център на 4 часа път. Има 22 къщи, от които 18 мюсюлмански и 4 немюсюлмански. По време на Руско-турската война от 1828 – 1829 година, българското население от селото се изселва в Бесарабия. Тогава вероятно селото опустява и вече след 1850 година в него се заселват родовете Бъчварови, Бащалови, Пашмакови и Балашови, и Хамбарови, дошли от с. Конаре, старозагорско. През 1864 година официалната османска власт заселва в селото черкези. Те напускат Конаре веднага когато избухва освободителната за България Руско-турска война от 1877 – 1878 година. През 1910 година Варненската окръжна постоянна комисия предлага да се сменят старите имена в Добруджа. Село Селим куюсу да бъде преименувано на Трапец. Предложението не е осъществено. През по-късната 1941 селото вече спада към община Преселенци. На заседание на от 21.09 от същата година Засилената общинска управа предлага с. Селим куюсу да се преименува в Ново Конаре. Със заповед 2191 от 27.06. 1942 г. е решено селото да се преименува на Конаре, с чието име остава и до днес. Разбираемо това име е дадено заради заселилите се тук българи от Конаре, старозагорско, които намират плодородната земя тук за своя нова орисия.
Една от версиите за произхода да думата „конаре” е, че тя се свързва с конярството и неговите производни т.е. „конаре” е форма на думата „коняри”, но изречена на диалектна форма от далечен на Добруджа край. Разбира се , това е само една от версиите. Интересен е фактът , че още няколко села носят това име, като – Конаре , Старозагорско, Ръжево Конаре, Куртово конаре, Голямо конаре, Мало Конаре.

Днес селото следва съдбата на голяма част от българските села. Основния поминък на хората е земеделието и животновъдството, а младите хора отдавна са намерили своята реализация в градовете. Тази тенденция има и своите положителни страни – в Конаре , както в съседните нему села има няколко английски и руски граждани, които пребивават постоянно тук и търсят именно това – спокойствието и идилията на селския живот по добруджанския чернозем.

Къпиново е село в Североизточна България. Намира се в Област Добрич, Община Генерал Тошево. Отстои на 30 км от областния център и на 6 км от Генерал Тошево. Надморската височина на селото е 223 м. Землището на селото е в размер на 20, 870 дка. Към днешна дата населението на с. Къпиново наброява 408 души по постоянен адрес и 208 човека по настоящ адрес. Селото е известно с големия брой татарско население, което е останало след Освобождението по тези земи. Българите, живеещи в селото, са преселници от Горно Чамурлий (дн. Румъния).
В най-ранен писмен документ селото е споменато през 1573 год.  в турския данъчен регистър на овцевъдите (джелепкешаните), с четирима овчари, които дължат 130 овце на държавата. Записано е Мелек каръ и Мелек кадъ. В регистъра за данък авариз от 1676 г. е Мелекатун.
През XVIII в. се споменава в турски официални документи на 15 места. Записано е Мелек хатун, спада към зиамата «Амеджи» ( едро феодално владение, известно още и като ленно владение, с доходи 20 000 – 99 999 акчета).  През 1789 г. е със 7 турски домакинства. Води се като чифлишко село.
През 1873 г. е включено в кааза Хаджиоглу Пазарджишка ( Добричка), отстои от околийския център на разстояние от 4 часа път. Има 11 мюсюлмански къщи. От тях 6 са турски и 5-те – черкези. По време на Руско-турската  освободителна война (1877-1878) черкезите напускат страната ни. По време и след тази война е записано като село Мелеклер. Старото име на селото се запазва повече от три и половина века в три варианта, с по две съставки: Мелек (на бълг. ез. ангел) каръ и Мелек хатун.
За историята на селото съществува легенда: Стопанка на тези места била жена, вдовица, известна с името Мелек. През първите нощи, когато дошла в Къпиново сънувала група ангели, облечени в бяло, с дълги дрехи, които се развявали в мъглявите облаци. Тези същества били изпратени от небето, за да уведомят хората, че мястото е добро. Старата жена разказала съня си и всички го изтълкували като «добър знак». След това се заселили тук и нарекли мястото Мелеклер. През 1926 г. румънските власти неофициално именували селото Ангели – Ънжери. В това име се преплитали топоними и антропоними. През 1941 г. селото е включено в община Пчеларовска. На заседание на Общинския съвет от 22 септември 1941 е предложено старите имена да се заменят с български: «2. с Мелеклер да замени с «Къпиново», наименование, което схожда с местността». С указ № 5/ обн. На 08.01.1963 г. село Къпиново се слива със село Светлик.
В днешно време основен поминък на с. Къпиново е земеделието във всичките му форми – реализиране на земеделска продукция, зеленчукопроизводство и животновъдство. В селото дейност развиват една земеделска кооперация и двама крупни арендатори. Съборът на селото се провежда ежегодно на втори май.

Селото е едно от най-малките в община Генерал Тошево. Отстои на 35 км от гр. Генерал Тошево и на 2 км от българо-румънската граница. Землището на селото е 22 000 дка и се обработва от крупни земеделски стопани от района. Характерно за Лозница е неговото разположение. То се простира в падина, което създава впечатление, че не се намирате в Добруджа.

Селото има 7 постоянни жители, занимаващи се с пчеларство и животновъдство. Кметски наместник е кмета на съседното село Росица. Край селото има голям горски масив, който е богат на дивеч и затова, въпреки, че селото има няколко жители, то има голяма ловна дружинка.

Първи сведения за селото намираме през средните векове, по време на османската колонизация. Селото тогава носи името Дели Юсуф Куюсу. В него живеят двама стопани и отглеждат близо 1000 овце. По време на румънската инвазия в Добруджа, селото сменя името си на Пъдурени, което може да се преведе като „гора”. През 1942 година селото получава днешното си име Лозница. Името идва от лозовия масив край селото, който е бил засаден с типичния за този край грозде – зайбер, от който се получава сочно и сладко кехлибарено на цвят грозде.

Люляково е село, намиращо се на 5 км от град Генерал Тошево. Селото е едно от големите в общината, като броя на жителите му надхвърля 750 човека. Землището на с. Люляково е 17 379, 668 дка. Старото име на селото е Карабак.
Източно от селото, в местността „Юртлука” има следи от трако-римско селище. Северно от него са открити останки от средновековно българско селище (IX-X век). Най-ранни сведения за Люляково се намират в писмен документ от 1526-1527 г. В списъка на тимарите на заими и спахии, под номер 101 е записано мезрата Кара баку куюсу, от която се очаква 684 акчета (сребърни монети). Името на селото се открива и в списъците на джелепкешаните. Там е записано като Кара Бакълар. През 1873 година е включено в Хаджиоглу-Пазарджишка (Добричка) околия с името Кара Баки. Това име на селото просъществува около четири века. С указ 462/обн.21.12.1906 г. това име е сменено с Лиляково. Тогава то спада към Спасовска община с 22 селища. Името Лиляково е коригирано на Люляково през 1966 год. За днешното име на Люляково има много легенди. Една от тях гласи, че преди много години на мястото на селото две турски сватби се срещат и сватбарите се избиват един друг поради лошата поличба, която носи срещата между две булки. На мястото на тази ужасна сцена са поникнали люлякови дръвчета и са образувала една красива люлякова местност. Именно от тук произлиза и името на това хубаво село.

Както в повечето села в Добруджа, така и тук основен поминък за населението е земеделието и животновъдство. В селото работи кооперация, която отглежда 6600 дка чернозем в землищата на Люляково, Писарово и Преселенци. Значителен брой от жителите отглеждат овошки, както и пчелни кошери. Сериозен работодател в селото е и дърводелския цех, в който са ангажирани млади хора, като продукцията му е насочена най-вече за износ. Хлебопекарната е гордостта на люляковци. В нея все още се пече ръчно-направен хляб, на чиито вкусови качества се наслаждават в целия генералтошевски район.

Църквата в селото

През 2000 година жителите на селото правят първа копка на храм „Св. Св. Апостоли Петър и Павел”. С помощта на благодетели и общинското ръководство в момента храма се доизгражда, като предстои изписването и поставянето на камбана. Очаква се църквата да отвори врати за миряните на връх празника си Петровден през тази година.

Училищна дейност

До 2000 година в селото има училище, което носи името „Христо Ботев”. То е построено преди 1940 год. и носи духа на румънската архитектура по тези земи. Училището е основно и в него се обучават деца от Люляково.

Читалище. Културна и спортна дейност

Читалището в селото носи името „Йордан Йовков – 1943”. Освен богатия книжен фонд, към него функционира самодеен състав, който се представя редовно на местни и национални фолклорни събори и мероприятия. Активна дейност развива и Клуб на пенсионера с. Люляково. Към него също има самодееен състав, който се гордее с призовите места, завоювани през годините на фолклорни фестивали в София и Варна. Селото е едно тези в генералтошевска община, които продължават да развиват футболното дело. Мъжкият футболен тим „Дружба“ може да се похвали с добре поддържан стадион, на който в момента се изграждат съблекални.
В днешно време освен българи в селото живеят руски, френски и английски семейства. Чужденците са закупили имоти в селото и ценят хубавия климат и спокойствието на добруджанското селце.
Съборът на селото се провежда всяка година на 6 май – Гергъовден.

Малина е село от Община Генерал Тошево, Област Добрич. Селото отстои на 12 км от общинския център и на 25 км от областния град. Към днешна дата в него живеят около 220 човека, и както в повечето добруджански села има значителен брой англичани и руснаци, които живеят сезонно или постоянно тук. Землището на селото е над 12 000 дка и се обработва от няколко крупни арендатори.

В най-ранен писмен документ селото се среща с името Чурал куюсу от 1526/1527 г. В един иджимал-дефтер (обобщен опис) са записани няколко селища, между тях и Чурал Куюсу. В списък на хасове на мир-ливата, под номер 18 е посочено село Чурал Куюсу. На двете места става дума, че е едно от Голям чурал и Малък чурал. През 1573 г. – в известния турски данъчен регистър на овцевъдите е Чорал, но краеведа Руси Стойков посочва, че се отнася за по-късното село Орлово. През XVIII век в официални турски документи селото се споменава на 20 места с крайни дати от 1732 и 1790 година, спада към кааза Хаджиоглу Пазарджишка (Добричка), записано е село Чорал – и –кебир. През 1873 г. е включено в кааза Хаджиоглу Пазарджишка, отстои от околийския център на 4 часа път, има 10 мюсюлмански къщи, с име Горни чорал.

Старото наименование на селото просъществува около четири века в следните варианти: Чорал големи, Големи чорал, Голям чорал, Чорал-и кебир, Чорал куюсу. При посочения вариант съставката «куюсу» означава «кладенец», която се среща в много добруджански селища. В другите варианти основната дума „чорал” е придружена от българското прилагателно „голям”, а на арабски език – „кебир”, е също голям.
С указ № 463 / обн. 21.12.1906 на селото е дадено името Малиново. Тогава е едно от 22 села на Спасовска община, първата в нашия край сменила старите имена с нови. През 1925 година румънските власти променят името на селото от Малиново на Смеурата. В основата на това име стои думата смеур, което означава малина, а членуваната форма „ата” – място, осеяно с малини. След Крайовската спогодба, вече принадлежащо към Община Преселенци, село си връща старото име Малиново. Година по-късно със заповед №2191 от 27.06.1942г. е решено името на селото да е Малина. В годините след 1945 селото, вече със сегашното си име, претърпява буен разцвет, благодарение на модерния и мащабен за онова време кравекомплекс към АПК „Ленин” Генерал Тошево.

В днешно време селото е запазило онзи дух от миналото време – зелените и чисти улици с цветя по алеите, самобитността на хората и трудолюбието. В Малина функционира Земеделска кооперация „Плодородие”, има два магазина, Клуб на пенсионера „Здраве”, НЧ „Стефан Караджа”. В селото предстои изграждането на православен храм, който ще носи името на Свети Пророк Илия. За целта християнското средище ще бъде изградено в парка пред народното читалище в Малина.
Дълги години кмет на селото е Стефан Георгиев. Виден жител на Малина е покойния вече депутат доц. Тодор Тодоров, който има значими заслуги за родното си село и Добруджанския край.
Съборът на селото се провежда ежегодно на 14 юни.

Петлешково е село в Североизточна България. То се намира в Община Генерал Тошево, Област Добрич. Разположено е на 7 км от общинския център на пътя между Генерал Тошево и Балчик и отстои на 22 км от Добрич. Към днешна дата в него живеят около 150 човека. Селото е едно от най-новите в общината. Сегашното селище е изградено в началото на 1950-те години върху територията на чифлик с четири 8-фамилни едноетажни и двуетажни блокове, които са служебни жилища на Добруджански земеделски институт – Генерал Тошево. Петлешково е уникално с това, че е изградено в парк от 200 дка, който има дендрологична стойност. В селото има кметство и детска градина, разполага със здравен пункт, пощенски клон, няколко търговски обекта. През 2011 година в него се откри и читалише, което носи името „Тодор Рачински – 2011” – един от доайените на аграрната наука в България. Кмет на село Петлешково в периода 1981-1999 г. е Иван Иванов Владев, родом от с.Писарово, общ. Ген.Тошево. Днес кметски наместник е Мариана Енчева.
Историята на селото е неотлъчно свързана с историята на Добруджански земеделски институт.Аграрната наука в Добруджа има дълга и многолика история. Историческите предпоставки за нейното възникване се крият близо един век назад във времето, когато по силата на Букурещския мирен договор от 1913 и Ньойския мирен договор от 1919 година Южна Добруджа несправедливо влиза в границите на Румъния. Тя е върната на България едва на 7 септември 1940 година с подписването на Крайовския мирен договор. С постановление на Министерския съвет № 236 от 8 март 1951 г.: “За развитие на селското стопанство, водоснабдяването и електрификацията на Добруджа”, се създава Добруджанският селскостопански научно-изследователски институт. Сформират се секции по Земеделие, Растениевъдство, Агролесомелиорации, Животновъдство, Механизация на селското стопанство. Водят се проучвания по земеделие, мелиорации, животновъдство, овощарство.Институтът израства като комплексно научно звено и за кратък период разгръща широка научно-изследователска дейност. Решават се важни за района задачи по редуването на културите, обработката на почвата, борбата с неприятели, болести и плевели, торенето, създаването, изпитването и внедряването на нови сортове земеделски култури, подобряването на породния състав в животновъдството. Институтът израства като комплексно научно звено и за кратък период разгръща широка научно-изследователска дейност. Решават се важни за района задачи по редуването на културите, обработката на почвата, борбата с неприятели, болести и плевели, торенето, създаването, изпитването и внедряването на нови сортове земеделски култури, подобряването на породния състав в животновъдството. От началото на 2001 г., след провеждане на структурна реформа в земеделието на Република България, ИПС “Добруджа” приема името Добруджански земеделски институт.Днес Добруджански земеделски институт заслужено заема лидерско място сред институтите в системата на Селскостопанска академия към Министерството на земеделието и храните. Постигнатите от него резултати в теорията и практиката се публикуват в престижни български и европейски научни издания. Учени и специалисти от института участват в редица международни форуми. Институтът се посещава от множество специалисти от институти и университети от цял свят. Благодарение на широкообхватната си дейност Добруджански земеделски институт вече седем десетилетия се ползва с висок национален и международен престиж, а създадените в него многобройни научни продукти са ценени и търсени в цял свят.

Писарово е село от състава на Община Генерал Тошево. Отстои на 6 км от общинския център и има население от 90 човека. Землището на селото е в размер на 11 000 дка и граничи със землищата на Люляково, Кардам, Чернооково и Генерал Тошево. 700 дка от земята на Писарово са мера, която обезпечава изхранването на няколкото средни животновъдни стопанства в селото.

Почти липсват сведения за миналото на Писарово. През турското робство селото се е наричало Кара Язаджъ /Черния писар/.Със сигурност се знае, че населението по онова време е било изцяло турско. Доказателство за това е внушителната каменна джамия, градена преди векове. Българи тук идват след Освобождението. Няма данни от кои краища на страната са се преселили. Вероятно са били няколко фамилии. Този извод се налага от сведенията на румънския пътешественик Строеску, който отбелязва, че през 1925 г. населението било предимно мюсюлманско. През 1906 г. селото получава българското си име заедно с още няколко населени места в тогавашната Спасовска община. То е свободен превод от турското название. Във войните за национално обединение в началото на миналия век Писарово дава две жертви. Още в първите дни на Балканската война, през 1912 г. при Селиолу загива Васил Димитров Атанасов от Осми пехотен полк. На Добруджанския фронт през 1916 г. по време на Първата световна война загива младши подофицер Христо Генчев Стоянов от Седми пехотен полк, сочи справката, предоставена от историка Радослав Симеонов, уредник на Военното гробище в Добрич. По време на румънската окупация в Писарово е имало много колонисти – куцовласи от македонските планини. В техните кирпичени къщи през 1940 г. са настанени българи – преселници от Северна Добруджа. Те идват от тулчанското село Паша къшла. 86- годишният Иван Маринов Тодоров отлично помни трудните дни на преселението и споделя: „ Родното ми село Паша къшла имаше над 1000 жители. Когато пристигнахме в Ген. Тошево, ни насочиха към Писарово. Настанихме се в постройки, в които бе трудно да се живее. Постепенно спестихме пари, за да си построим нормални жилища. После пък се оказа, че земята не достига и половината преселници от Паша къшла се преместиха в Нейково, разказва Иван Тодоров”. Той е един от двамата жители на Писарово, участвали в заключителния етап на Втората световна война. Иван Тодоров бил кавалерист в Осми конен полк. Сражавал се е край Куманово и Кралева кукя /един от най-кръвопролитните боеве, водени от българската армия на територията на бивша Югославия.

През времето от 1945 до 1989 Писарово следва съдбата на останалите села в Добруджа. Силно развити земеделие и животновъдство, които както тогава , така и днес се крепят на трудолюбието на местните хора. В днешно време селото е едно от малките в Община Генерал Тошево и въпреки близостта си до града то има магазин, редовна автобусна линия и може би най-важното кметски наместник, който се старае да работи за хората и го прави.
Съборът на селото е ежегоден и се провежда на 2 май.

Пленимир е село в Североизточна България, в състава на Община Генерал Тошево, Област Добрич. Селото отстои на 10 км от общинския център. Разположено е на 254 м надморска височина, като в близост е Добруджански земеделски институт. Землището на селото е 8 хил.дка Към днешна дата в селото живеят 90 човека, предимно възрастни хора. В последните години, както в повечето добруджански села, много английски и руски граждани закупуват имоти по тези места. Така днес в него освен българи живеят английски, руски и белгийски граждани.

Най-ранни сведения за селото откриваме в писмен документ от 1526/1527 год. В списъка на тимарите на заими и спахии е записано, че от село Сюлейманлу се очаква приход от 1132 акчета. По това време две села в Добруджа носят това име – едното е Пленимир, а другото Спасово, но са се различавали по броя приходи акчета, респективно броя на населението, в което Пленимир е по-малко. През XVIII век селото се среща в официални турски документи на 9 места с различни имена като: Сюлейман махле, Сюлейман, Сюлейманлък, Салман. По това време то спада към хаса (едро феодално владение) на Хамид Хюсеин паша, валия на Очаков, с осем турски домакинства. През 1873 год. село Селман (дн. Пленимир) е включено в кааза Хаджиоглу – Пазарджишка и отстои от околийския център на два часа път, има 2 къщи – християнски. След Освобождението собственик на големия турски чифлик става дядо Иван Саламански, едър земевладелец. „Саламан” , по думи на старите турци, означава свободно пасище. От това идва и аналога с голямата мера (пасище), която село Пленимир има – над 2 400 дка, по-известна като местността Чаиря или Чаира. След 1940 год., когато е подписана Крайовската спогодба, в село Саламан тогава се заселват голяма група българи от Северна Добруджа и по – точно от с. Потур ( сега Пандуру). Със заповед № 2191 от 27.06.1942 г е решено: „с. Саламан да се преименува Пленимир”. Селото приема името на Княз Пленимир, живял през X век.

В днешно време селото макар и малко носи духа на добруджанското трудолюбие и начин на живот. Основен поминък на хората е земеделието, като има и няколко едри животновъдни стопанства, което се обуславя от голямата мера на селото. Все повече са и тези, които избират да се занимават с отглеждане на маслодайни култури, каквато е и лавандулата.
Пленимир има ежедневна транспортна връзка с общинския център. Кметски наместник, четвърти мандат, е Ганка Цветкова.

Село Преселенци е разположено в Добруджанското плато, в източната част на Дунавската хълмиста равнина, на около 150 м надморска височина. Намира се на 11 км югоизточно от общинския център – град Генерал Тошево, на 30 км североизточно от град Добрич и на също толкова от морския град Каварна.

От археологическата карта на Толбухин (дн. Добрич) е ясно, че край село Преселенци са намерени останки от селище от I-IV век. От този период е и намерената бронзова статуетка на Херакъл, експонирана по-късно в РИМ-Добрич.
В периода 2006-2009 г. Общинска администрация и местен арендатор, финансираха извършването на археологически проучвания на крепостта „Калето”, намираща се в западната част на селото. Ръководител на проекта бе ст.н.с.д-р Валери Йотов – директор на Археологически отдел към ИМ гр. Варна.
За крепостта е имало писмени сведения още от създаването на археологията като наука. Проучванията, които бяха извършени, доказаха наличието на каменна крепост, църква и предхристиянско светилище.
В VIII-IX век на удобните за живот надречни тераси, в района на днешното село Преселенци, е имало няколко селища. Освен ежедневния живот, те са практикували и някакви езически обреди. Открита е ритуална площадка, която е имала размери около 40 метра в диаметър.

До 1906 година селото се е казвало Баш хасарлък /Главна крепост/. В най-ранен писмен източник селото е открито в 1526-1527 г. В списъка на тимарите /Феодално владение в Османската империя/ на заими и спахии /турски феодали, владетели/, под №74 е записано Баш хисарлък. Оттогава селото се намира във вакъфа /завещан имот с благотворителна цел/ на покойния султан Селим, под № 320, записано Баш хисар, от което се очаква приход 1278 акчета /дребни турски монети/. Посоченото време съвпада с началния етап на турската колонизация на Североизточна България.

През 1873 г. е включено в Балчишка околия, отстои от околийския център на 6 часа път. В него са разположени 30 мюсюлмански къщи.
През 1881 г. селото е било част от Спасовска община. С указ №462/21.12.1906 година село Баш хисарлък е преименувано Преселенци. Състои се от три махали – Голямата, Средната (Черкез) и Малката (Калфата). Отдалечеността от Общинския център и нарастващото население са предпоставките да се създаде през 1911 г. Преселенска община. Населението се занимава основно с обработка на земя, произвеждат се зърнени храни за прехрана и продажба, осигурява се фураж за животновъдните стопанства. Появяват се чифлиците на Русеви, Яневи и Радоеви. До 1918 г. двете махали (Преселенци и Черкес) са разделени от празно пространство, което се запълва с къщи на румънски заселници. През 1925 г. селото става Стръмутации, но във всички документи продължава да се изписва Преселенци. От 1 октомври 1940 г. селото е отново в пределите на България. Започва заселването на български семейства от Северна Добруджа. – Сараюрт, Паша Къшла, Горна Чамурла. През 1959 – 1960 г. в селото се заселват родове от с. Зебил, Силистренско. При преброяването от 01 декември 1965 година селото имало 1086 жители, а сега 264 човека.

От историческа справка на Държавен архив – Добрич е установено, че през 1902 г. се открива първото българско училище в махала Черкез с четири слети класа – учат децата от Черкез и махала Калфа. Първият учител е дядо Никола от Котел, който през лятото бил овчар, а през зимата учителствувал.
След отнемането на Южна Добруджа от Румъния през 1913 г. румънските власти използват училището без да променят нищо в него, което до тогава се е състояло само от една стая.

През месец май 1961 г. започва строителството на новата училищна сграда и на 25 септември 1962 година учебните занятия започват в самостоятелни паралелки I-VIII клас. Поетапно се изграждат канцеларии, детска градина, библиотека, читалня, работилница, учителски стол.
Сега ОУ „Васил Левски” е средищно училище, в което се обучават 99 деца от Преселенци и съседните села.
От лятото на 1955 година започва работа временна детска градина, която работи през летните месеци до първи септември 1966 г., когато се открива целодневна детска градина /с една група/ в сградата на бившето училище в махала Черкез. През годините ЦДГ е премествана в няколко сгради, като на 15 септември 2007 година след извършен ремонт и преустройство е настанена в съседство с основното училище. В целодневната детска градина „Слънчо” се обгрижват и обучават 18 деца.
Читалище „Нов живот” е основано на 16 октомври 1941 година.

Премиерата на първата пиеса „Хъшове” е на 10 януари 1942 г., режисирана от Георги Костов Атанасов, тогава ученик. Впоследствие завършва висш театрален институт гр. София с отличен успех в класа на проф. Стефан Сърчаджиев. 35 години работи в Младежки театър, град София, носител на орден „Кирил и Методий”. С негово участие са и следващите две постановки, изиграни на театралната сцена на село Преселенци – „Грях” и „Хан Татар”.
Строежът на сградата, в която се намира читалище „Нов живот 1941” започва на 11 август 1958 година, но скоро е преустановен, за да се изгради училищна сграда, тъй като е необходима в тогавашния момент. През есента на 1969 г. читалищната сграда е завършена. През годините към читалището е имало самодеен театрален състав, танцова група, група за стари градски песни и детска фолклорна група. Традициите се съхраняват от женска фолклорна група, съществуваща и днес. Групата е участник в национални събори и надпявания, в регионални и местни инициативи.

Библиотечният фонд към читалищната библиотека е богат и продължава да се използва от учениците от ОУ „Васил Левски” и жителите на селото.

Преди 1940 г., по спомени на старите хора в селото, съществувала малка църква, но румънския архив е изгорял и няма запазени данни за нея. През есента на 1940 г. румънско семейство дарява къщата си за църква, която през 1992г. бе частично ремонтирана, а в периода 2009-2010 г. бе основно преустроена. Председател на църковното настоятелство е свещеник Петър Димитров. На 11 юли 2010 година православен храм „Св. ВМЧК Георги” бе тържествено осветен от Варненски и Великопреславски митрополит д-р Кирил. През 2011 година беше обновена камбанарията.
През 1921 година е основана популярна банка.
На 16 октомври 1940 година се основава кредитна кооперация „Освобождение”.

През 1952 година село Преселенци е електрифицирано и радиофицирано. В периода 1955-1956 година се изгражда водопроводна мрежа. През 1977 година е изградена и работи Сеизмична станция към ГГГИ при БАН.
Ежегодно събора на селото се провежда на 24 май.

Присад ( Хашлъджа кьой) е село от състава на Община Генерал Тошево, Област Добрич. Селото се намира на 3 км.от общинския център в посока Добруджански земеделски институт. Землището на селото е 5, 693 кв.км., а надморската височина е 253 м. Към датата на последното преброяване (2011г) в селото живеят по постоянен адрес 472 човека и по настоящ 478. Кмет на селото е Стефан Христов.

Източно от днешното село, на около 150 м е разкрит тракийски некропол от II –IV век. В най-стар писмен документ селото се намира през 1729 г. През осемнадесети век е отразено в ифициални турски документи на 11 места, като е записано под името Агачлъджа. През 1873 год. е включено в кааза Хаджиоглу- Пазарджик ( дн. Добричка ), отстои на 3 часа път, с 13 мюсюлмански къщи. Старото му име просъществува около два века като среща освен като Агачлъджа и като Хашлъджа кьой. Името се превежда като обилен на дърва, зелен. Някои българи от онова време споменават селото и като Агачица, което до голяма степен запазва корена му. От своя страна името Хашлъджа може да се преведе като „овощно дърво”, „присадка”, което кореспондира и с днешното му име. На 1. 10 .1941 год. Общински съвет в с. Касъм предлага да се сменят турските имена с български. Така Хашлъджа е записано Присадово. По – късно, със Заповед 2192 от 27.06.1942 год. е решено селото да се нарече Присад.
Интересен факт от историята на селото е, че през 1928 год. в него е създадена група на ДРО (Добруджанска революционна организация). В Присад са се укривали нелегални ръководители на организацията. За известно време е работила  и незаконна печатница, чиято сграда е възстановена след 1944 год. и запазена до 70-те години на миналия век.

В днешно време селото не се различава по нищо от останалите села в този район на България. Основен поминък за местните е земеделието и животновъдството. Много чужди граждани имат имоти в Присад, което допълва многоликия образ на това тошевско село. В Присад функционира детска градина, в която над 20 деца пълноценно биват обучавани.

Село Пчеларово се намира на 18 км на североизток от областния център гр. Добрич и 13 км от общинския център – Генерал Тошево. Землището на селото е с обработваема площ 23150 дка, а 547 дка са пасища и мери. Земята в този район, както и в цяла Добруджа, е характерна със своето плодородие.
Най–ранни писмени източници за селото намираме от 1526 година. През ХV век селото е посочено в официални турски документи на 16 места, като е записано с името Али бей. Ели бей е от 1732 до 1789 година. През 1873 година е включено в кааза Хаджиоглу – Пазарджишка /Добричка околия/ с 19 мюсюлмански къщи и 32 български къщи. Село Пчеларово е едно от малкото селища в нашата община, което най – рано сменя старото си арабско име със българско. Това става с указ 201 от 02. 09. 1898 година.

Предполага се, че новото име идва от местността „Кованлък”, в която се намирала голямата Добричка могила „Кованлък”, което означава пчелин. През 1932 година румънските власти преименуват селото „Присекани”, което може да се преведе в два варианта пчелин или праскова, но по- близко етимологически е до пчелин. Със заповед № 2191 от 27.06.1942 година е решено: „…село Пчеларово остава Пчеларово”.
На километър и половина южно от селото, в местността Кьор куфия, разположена западно от голямата могила има следи от тракийско селище.

На територията на пчеларовското землище има следи и от други стари селищни образования. Това е местността Юртлука. Юртлук означава следи от изоставени дворове, т. е. от изоставено селище. През 50-те години на миналия век Димка Серафимова, археоложка от Исторически музей – Благоевград, родом от село Пчеларово, събира голямо количество парчета от глинени съдове, части от стрели, кремъчни оръдия на труда и др. Според нея тези артефакти, този археологически материал се състои от два типа керамика, характерна като славянска и прабългарска, което подсказва, че мястото е населявано хилядолетие назад.

Пчеларово е едно от селата в Добруджа, които пламенно защитават българската идентичност по време на Възраждането. След 1850 година борбата за църковна свободата достига своята върховна точка. В 1861 година българите от Хаджиуглу Пазарджик и от околните села изпращат до Високата порта в Цариград и до Гръцката патриаршия пореден проект за удовлетворяване на техните искания за църковна свобода. Той бил подписан и от двама души от село Пчеларово. Това показва, че българите от село Пчеларово вече са притежавали определена политическа зрялост. През 1861 година в Пчеларово се открива църква и училище. Те спомагат за – високото културно и материално положение на българите и запазването на тяхната идентичност. След обявяване на Руско-турската война, българите от село Пчеларово дейно помагат на руската армия. Във всички военни сведения на руската армия се споменава името Ели бей /дн. Пчеларово/. Пчеларовците Жельо Драганов и Вълчо Георгиев били задържани от турската власт в обвинение, че са съгледвачи на руските разузнавателни отряди, Вълчо успява да избяга, а Жельо Драганов бил обесен на Каралезката чешма., Вълчо стига до гр. Меджидия (Румъния) и се включва в една руска разузнавателна част на 16 Донецки полк, с един командир и три войничета. На 08.01.1878 година полкът водил сражение край Ели Бей, в същия момент разузнавателния отряд на Вълчо Георгиев достигнали на разузнаване до Каралезката чешма. Натъкнали се на турски части, трите войника били убити ,а командира тежко ранен. Погребали загиналите до чешмата. След три години Вълчо мести костите на войниците в село Пчеларово. Днес мястото е известно като Казашкото гробче и всяка година на Националния празник на България се полагат цветя и венци от местните хора и руското консулство във Варна.
След освобождението в селото се заселват преселци от Северна Добруджа от селата Горно – Чамурлий, Тулченско и Гьол Пунар, Кюстендженско. По-късно горно-чамурлиици били преместени в село Капиново.

Село Пчеларово е дало много жертви за народната свобода. През Балканската война по полетата на Тракия падат 13 души, храбри добруджанци от селото. В Първата световна война участие от селото вземат Ганьо Илиев и Койо Михалев, които и загиват на нейните фронтове. В борбата за освобождението на Добруджа, в самия край на 1940 година заболял неизличимо от непосилните условия в румънския затвор ”Дофтана”, умира Стоян Д. Гунчев, секретар на ДРО в Пчеларово по време на чуждата окупация.
Бурният духовен живот в селото през годините има своя материален израз. На 9.ХІ.1940 в училището се събират 11 души и основават кредитно – кооперативно сдружение, което по – късно през 1944г. ще се именува ”Земеделска кредитна кооперация – Надежда”.

В началото на миналия век в село Пчеларово се открива и фелдшерски пункт, който обслужвал тогавашните общини, а днес села, Пчеларово и Паскалево. Целодневна детска градина „Дора Габе” е открита през 1975 год. Детското заведение отваря врати за децата от селата Пчеларово, Зограф, Узово, Градини, а в последствие и за децата от с. Дъбовик. Групите са три и наброяват общо 75 деца. Днес ЦДГ в селото се обучават и възпитават 26 българчета. Учители са Галина Драгомирива и Живка Стоянова. Първото читалище в Пчеларово е създадено през 1897 год. и се е наричало „Зимна нощ”. Това особено име му е било дадено вероятно, защото дългите зимни нощи създавали най-благоприятни условия за четене и самообразоване на селяните. Новата история на читалището започва на 10. 01. 1941 год. През зимата на 1940 год. група младежи подготвят комедията „Милионерът” по Й. Йовков в Джурковата къща. Представлението вдъхновява хората и на 10. 01. 1941 год. е проведено учредително събрание. За негов председател е избран Иван Стоянов. Решават бъдещото читалище да носи името на светите братя Кирил и Методий. Първи гости на културния дом са светилата на българската литература Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Димитър Талев. Дейността на НЧ „Св.св. Кирил и Методий” бързо се разраства през годините и така през март 1956 год. то вече се помещава в нова сграда. До края на 80 – те години към него работят следните школи: театрална, хумористична, танцова, детска, битова група и оркестър, школа за пиано и художествено слово. Библиотеката разполага с 11 055 тома литература и периодични издания. Оборудван е кабинет с мултимедия, реализиран по програма „Глобални библиотеки”. В селото е създаден и Клуб на пенсионера, носещ името „Единство“, който и до днес завоюва призове на местни и национални песенни конкурси.

Днес с. Пчеларово е едно типично добруджанско село. Жителите му по последни данни наброяват 527 човека, като основният поминък си остава селското стопанство във всичките му разновидности. Съборът на селото се провежда на 6 септември.

Равнец (Пири факъ) е село от Община Генерал Тошево, Област Добрич. Отстои на 5 км от общинския център и на 20 км от областния град. Към днешна дата в него живият около 250 човека. Землището на селото е 8 900 дка и се обработва от една земеделска кооперация и няколко частни земеделски стопани.

Най-ранни сведения за селото де откриват в списък на хасове на мир-ливата от 1526 – 1527 год. В него селото се споменава с името Пири факих куюсу. През 1573 година селището е включено в турския данъчен регистър на овцевъдите ( джелепкешаните ), с четирима овчари. Сведения на Пири факих се откриват и регистъра за данък авариз от 1676 год. През XVIII век в различни турски документи селото се споменава под името Пирифакиф. От 1873 година е включено в кааза Хаджиоглу – Пазарджишка ( дн. Добричка). Отстои от околийския център на 2 часа и 30 минути път, има 9 къщи, всичките мюсюлмански. Името му е същото и то просъществува почти четири века. В основата му са думите пири, която се превежда като религиозен водач или патрон на съсловие, а факих се отъждествява с лице, което тълкува корана и запознато с шериата. В този ред на мисли името на селото се превежда като Пири законодателя.
През 1926 година румънските власти сменят името и то става Селото на стария юрист ( Satul legistului batran). До румънската окупация на Добруджа селото е с това име. През 1941 год. на заседание на Общински съвет в с. Касъм се предлага имената на селата да се заменят с български. Предложено е селото да се казва Бисерче, но не е прието. През 1942 год. вече селото се именува Равнец, като е името се свързва с равното землище, на което то се разпростира.

В днешно време селото споделя съдбата и на другите села в Добруджа. Основен поминък за хората е земеделието и животновъдството. Доброто му разположение до главен път предразполага в селото да се завръщат все повече хора, които съчетават живота на село с работа в общински център. В селото функционират пенсионерски клуб, клуб по интереси, помещаващи се в сградата на кметството. Има молитвен дом, който обслужва вярващите мюсюлмани.
Събора на селото се провежда всяка година на 6 май – Гергоьвден.

Рогозина e село от състава на община Генерал Тошево, Област Добрич. Селото се намира по средата на пътя между селата Кардам и Спасово. Отстои на 16 км от общинския център, като землището му се простира на 26 хил дка, основно в пограничният район с Република Румъния. Към днешна дата ( октомври 2013 год.) в селото живеят 176 човека по постоянен адрес и 168 по настоящ. Също така има и две новозаселили се английски семейства, които живеят постоянно тук. Добро впечатление прави и големият брой подрастващи деца от Рогозина – над 35, нещо нетипично за малките добруджански села.

Следи от старо селище има на територията на сегашното село Рогозина и в района около него. На лице са много могили, кладенци, две големи гробища от двете страни на селото-източно и западно. Намерени са и много римски монети. Възприетото становище, че са от турски произход, може да се оспори. Едно малко село, каквото е било Рогозина през Османското иго, не може да остави за около три века такива гробища, смятат специалистите. Може да се предположи, че са от населението, живяло тук преди идването на османците. Но как се е казвало, от коя епоха е не е установено. Първият писмен източник (списъка на тимарите на спахиите) е от ХVІ век. Той съвпада с турската колонизация на Североизточна България. В този документ от 1526/1527 г. се споменава Хаджи Хазър куюсу, но в пояснителната бележка се казва, че селището е нелокализирано. Може да се твърди, че се отнася за днешното Рогозина. Още в два списъка се споменава „Хъдър куюсу“ и „Хаджи куюсу“, без да са локализирани селищата, като може да се предположи, че се отнасят отново за село Рогозина. В превод името Хаджи куюсу означава „Кладенецът на хаджията“.

В турския данъчен регистър от 1573 г. на овцевъдите (джелепкешаните) са посочени трима овчари от Хаджи куюсу, които дължат данък 80 овце на държавата .И тук обаче, селището не е локализирано. През 1873 г. се споменава с името Хаджи куюсу, с 12 мюсюлмански къщи и 4 немюсюлмански (предполага се, че са български). Селището се намирало на 7 часа път от околийския център. През последните години преди Освобождението, а и до началото на ХХ в., името вече се преобразува на Хазър или Хасър куюсу (кладенецът на рогозките), получено след преиначаване на думите. Българското име Рогозина получава през 1906 г., когато комисията по преименуванията предпочита да замени Хазър куюсу (кладенеца на рогозките) с настоящото му име. В основата на името стои думата „рогозка“. През румънско време селището се среща с името Рогожина (на български също е Рогозина). Село Рогозина става известно с голямото ДЗС. През 1955 г. стават промени в системата на ДЗС-тата. Тогава се обединяват всички ДЗС-та в района с централно управление село Рогозина.Тогава ДЗС Рогозина става най-голямото в България и има площ 125 491 дка. ДЗС с.Рогозина е с особенно значение за създаване на новата порода Българско червено говедо. През 1970 г. се изгражда АПК „Червена звезда“ с.Кардам, в който влизат и земите на ДЗС Рогозина. След разпадането на АПК-тата през 1990-1991 г. земята на някогашното ДЗС се разделя между Държавен поземлен фонд, съседните кооперации и бившите собственици. От най-голямото и най-богато ДЗС в България остава само спомен.

В село Рогозина е израснала една от големите певици на Добруджа – Ева Георгиева (1925-2004) – съоснователка и солистка на Ансамбъла за народни песни на Българското радио. Основател и дългогодишна солистка на световноизвестното вокално трио Българка заедно с Янка Рупкина и Стоянка Бонева. Ева Георгиева е носител на много международни награди и на американската музикална награда „Грами“.

Съборът на селото е на 2 юни.

С. Росен се намира в община Генерал Тошево, област Добрич. Отстои на 22 км от общинския център, в посока с. Красен. Селото има землище в размер на 18 617 дка и жители – 83 човека. Селото е едно от най-малките в общината, а също така и едно от новите. Създадено е като селце за настаняване на румънски заселници след Първата световна война.

Дотогава на сегашното село не е имало селище. През 1924 г. в село Дрян идват четири домакинства от старите предели на Румъния, отвъд Дунав. Те си избират мястото близо до Дрян, в нивата на Йордан Костов Атанасов. След тях идват още три домакинства, които остават до 1927 година. Първоначалният проект бил да се построи село за румънските заселници край шосето от с. Росица до Айранкъой (Северна Добруджа), близо до землището на Дрян. Но по настояване на Александру Опря, първият румънски учител в с. Дурасии (дн. Дрян) и Константин Санду Алдя, тогавашен околийски председател на с. Касъм (дн. Генерал Тошево), мястото на селото се сменя, за това, че вече са построени седем къщи по дола южно от с. Дрян. Новата махала се намирала по посока на по-късно появилото се село Санду алдя или днешно с. Росен. В началото на 1927 год. там е изпратен инж. Санду Алдя, немец по произход. Поставена му била задачата да разработи проект за ново село. Първите преселници са настанени до края на 1927 год. Построени са 184 къщи. Затова строителство румънските власти се възползват от българското население, което работи без заплащане – основно от селата Дрян, Краище и Красен. Така през 1928 год.румънското село е именувано Санду Алдя, в чест на своя проектант. И така до 1940 год. през целия период на румънска окупация селото е известно с името Сандалу (лятна обувка). След Крайовската спогодба селото е преименувано на Китка, но това име не се налага. Със заповед 2191 от 27.06.1942 г . е решено селото да се казва Росен. Името е взето от растение, което е виреело в този район на Добруджа.

Селото в днешно време е запазило чара си на тихо селце в пограничния район между България и Румъния. Основен поминък за населението е земеделието и животновъдството. И нещо много характерно за подобни малки села е, че много английски граждани ги предпочитат както за летен отдих, така и постоянно установяване в тях. Причините са прозаични – спокойствие, природни дадености и щедро на слънце време, нещо което чужденците в България тачат.

Село Росица е село от община Генерал Тошево, област Добрич. Отстои на 30 км от общинския център и на 55 км от областния град. Населението по последни данни е около 400 човека. Землището на селото е най-голямото в общината – 62 730, 723дка. Село Росица се намира в най-северната част на област Добрич, между селата Красен и Лозница, на 5 км от сухопътната граница с Република Румъния (втора гранична зона).

Днешното село Росица се състои от махалите Сараджа (или Горна Сараджа) и Шах Вели, които възникват през XVI век като отделни турски чифлици, а по-късно села, които носели имената на основателите си. За ранната история на селата има малко данни, но от тогава е останал и мюсюлманският гроб-светилище Шах баба в махалата Шах Вели. През 1832 год. по времето на бея Емин ага, далечен потомък на Шах Вели и наследник на неговия чифлик, в селто се заселили първите българи. Това били родовете на братята Алекси, Еньо, Георги и Димитър Алексиеви родени в село Корудере, Лозенградско – завръщащи се от Русия бежанци, избягали по време Руско-турската война от 1828-1829г. По пътя към родните си земи те замръкнали в покрайнините на турския чифлик, където били забелязани от работници на бея. Воден от интересите си и турската официална политика към завръщащите се българи, Емин ага ги поканил да останат на служба в стопнаството му като пастири и замеделски работници и те останали.

Приблизително по същото време в района на селото започнали да идват и първите овчари от Котленско и Сливенско,които лете слизали от Балкана да търсят паша за овцете и препитание за семействата си. Един от тях – Слав Тодоров Хайдутов (Слав кехая), родом от село Градец – спечелил уважението и доверието на Емин ага и станал управител на неговия чифлик, а по-късно довел и семейството си. Чифликът на Емин ага в Шах Вели съществувал до Освобождението през 1878г., когато селото става българско. Тогава беят и други по-имотни турци предпочели да потърсят убежище във Влашко, а по-късно и в Турция, и разменили земите си срещу стока (овце, кози и др.), които можели да отведат със себе си. По време на Междусъюзническата война от 1913 село Росица, заедно с цяла Добруджа, попада в пределите на Румъния, първоначално под турското име Сараджа, а по-късно е преименувано на Фондени.

През 1941 год., по силата на Крайовкия договор, селото е върнато на България и по предложение на по-будни жители получава сегашното си име Росица. В селото в сговор живеят християни и мюсюлмани. Църквата е развалена непосредствено след 9 септември 1944 година, като се предвижда в скоро време да се построи параклис „Света Троица”. Има джамия. През 1882 год. в селото е основано училище „Кирил и Методий“, действащо до 2000 година, след което е закрито с министерска заповед.

Имадействащо читалище на името на големия български белетрист Йордан Йовков, който от 1905 до 1907 година учителства вРосица. Читалището притежава огромен фонд книги, както и женска фолклорна група за изворно народно пеене, носител на много престижни награди.

Виден жител на селото е Добрин Добрев — народен певец, общественик, литератор и краевед. Той завършва Националното училище по култура в София, и Университета по библиотекознание и информационни технологии-София, специалност „Информационни фондове на Културно историческото наследство“. Преподавател в българските училища в Република Кипър. В музикалния фонд на Българското радио и телевизия са записани над 80 песни от село Росица, в изпълнение на народния певец. Голямо щастие за Росица бил престоят на големия писател Йордан Йовков от 1905 до 1907 година. Някой от своите преживявания, срещи и разговори със селяните от Сараджа Йовков описва в „Приключенията на Гороломов“. Ловчо Стоянов, колега и близък приятел на Йовков свидетелства, че Каса Иван, Цоньо, Гено, Стоил и Руси — герои от романа са действителни имена на селяни от Сараджа. От Сараджа Йовков е взел прототип и за Еньо кафеджията от разказа „Серафим“ – това е Саръ Еньо Алексиев, който държал кафене край пътя. От Сараджа са взети сюжети и герои за разказите: „Ревност“, „Врагове“, „Измама“, „Сенебирските братя“, „Другоселец“, „Баща и син“, „Среща“, „Съд“, и „Земляци“. Признателните потомци са издигнали бюст-паметник на Йордан Йовков в двора на училището, което днес е закрито.

По времето до 1989 год. с. Росица е едно от най-големите в областта. Кипят бурен културен, образователен живот. В селото е имало училище, детска градина, футболен и волейболен клуб. В днешно време основен поминък за хората е земеделието и животновъдството. Тук се отглеждат традиционните за Добруджа култури, има няколко животновъдни стопанства,а също така има няколко едри пчелари, които са едни от най-големите в България. В района на селото се развива и ловен туризъм, заради богатата фауна. В селото има два магазина, реновирано читалище и новооткрит път, който лично премиера на страната 2009 – 2013 год. откри.

Традиционния годишен събор (сбор) на село Росица се провежда всяка година на 2 юни – Деня на Христо Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България.

Сираково е село в Североизточна България. То се намира в Община Генерал Тошево, Област Добрич. В административната сграда, която се намира в центъра на селото, се помещават кметството и смесеният магазин. По-рано е имало кръчма, т.нар. „Хоремаг“, хлебарница и бръснарница, които са закрити след 1989 год. Постоянно живущите в Сираково са около стотина човека. Около 50 са къщите в Сираково, 10 от тях не се обитават. Както и в съседните села Великово и Сърнино, където има закупени от англичани имоти, чужденците започнаха да проявяват интерес и към Сираково в последните години. От 2009 г. в селото има закупени имоти от 2 английски, както и от едно германско семейство. Сведенията за историята на селото са оскъдни. В една от книгите на краеведа Георги Топалов е отбелязано, че селището Етимеле /старото име на Сираково/ се споменава в турски регистър от XVI век.

Повечето от днешните жители на Сираково са изселници от тулчанските села Долна Чамурла и Исеки чешме в днешна Румъния. Когато изселниците пристигнали тук, заварили няколко румънски чифлика и цинцарски къщи, в които били настанени. Освен куцовласи, през 1941 г. в селото имало няколко български рода. Поради богатия урожай по тези земи, един от местните чокои – Братяну, осигурявал прехраната на военен полк от Букурещ. Сред българите също имало заможни хора. Един от тях – Васил Вълков, притежавал няколко магазина в Кюстенджа /Констанца/. Училище в Сираково е построено през 1946 г. В началото, тъй като селото се е равивало бурно, е имало дори прогимназиални класове. Училището е вече закрито и децата ходят на такова в съседното с. Спасово. Църква в селото никога не е имало. Въпреки, че в началото на 40-те години румънските власти са имали намерение да издигнат православен храм, но след възвръщането на Южна Добруджа към България идеята отпаднала. Настанилите се тук изселници са имали по-неотложни задачи – да си построят къщи и да уредят живота си на новото място. На около километър-два от днешно Сираково се е намирало закритото през 1955 г. село Крушово. Там навремето е имало не повече от 20 къщи. Водило се е административно към кметство Сираково. През 40-те години на XX-ти век и в Крушово е имало богати добруджански родове. Функционирали са бръснарница и кафене. Интересен факт е, че след 1945 г. в Крушово е бил интерниран Величко Барев – активист на БЗНС. След закриването на селото той се преселил със семейството си в Спасово.

Единственото редовно събитие за с. Сираково е селския събор, който се се провежда всяка година на 6 май – Гергъовден, когато идват младите от градовете, за да се видят със своите родители и роднини. В днешно време жителите на селото се занимават основно с животновъдство, като приоритетно се отглеждат овце и по-малко – крави, основно заради изобилната паша. Един от известните животновъди е Станчо Георгиев, който отглежда най-голямото стадо овце в селото. Землището на селото е 16 500 дка. Земята се обработва от арендатора от с. Спасово Димитър Катранджиев и няколко частни земеделски стопани.

Село Сноп отстои на 26 км. от гр. Генерал Тошево. В миналото селото  е носело името Иситлий ( Есетли ), община Каралий, околия Касъм. Първи сведения за населеното място се споменават в турски данъчен регистър на овцевъдите от 1573г. Там селото е упоменато като Еседлу в Силистренска кааза. През 1912г. българските власти го преименуват на Воден, но това име не се налага, поради което и много малко жители го знаят така. През 1927, вече в румънска територия, селото се именува Фантънеле. С днешното си име селото е от 1942г., като това е единственото населено място в България с това име.

Разбираемо името Сноп идва от богатия урожай по тези ширини на България. В началото на XX век в селото живеят предимно българи. В годините 1939 – 1940 жителите наброяват 220 души. След Крайовската спогодба в селото се преселват българи от Северна Добруджа и през 1960 – 1965г. населението достига 1100 човека, живеещи в 186 къщи. През 1963 – 1966г. се построяват новия център, автоспирка, а през 1967г. е отворен и магазин. От 1966г. отваря врати Младежки дом в селото, в който в днешно време се помещава кметското наместничество и НЧ „Васил Левски – 2007”. Постепенно след 1970г. броят на жителите започва да намалява по обективни миграционни причини. Така към днешна дата с постоянен адре в с. Сноп са 90 души.

Най–значимото културно събитие за селото безспорно е създаването на читалище през 2007г. В него се изявява състав за автентичен фолклор от 15 души, които вече 5 години вземат участие в различни прояви както в Община Генерал Тошево, така и извън нея.

Като повечето села в Добруджа и в с. Сноп се раждат много българи загинали по бойните полета в Балканските и двете световни войни. Сред тях личат имената на подофицер Цанко Стоянов Цанков – участвал в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Участници във Втората световна война са: Стоян Косев, Стоян Георгиев, Белчо Димов, Монъо Великов, Димитър Петров, Влади Георгиев и др.

Снягово е село от Община Генерал Тошево. Отстои на 8 км от общинския център в посока с. Кардам. Селото има землище от 17 000 дка и жители 342 по постоянен адрес и 201 по настоящ. Селото е едно от малките в общината, но за сметка но това в него живеят трудолюбиви и хубави хора.

В най-ранен писмен документ селото откриваме през 1573 г., в турския данъчен регистър на овцевъдите (джелепкешаните) със седем овчари, дължащи 270 овце на държавата. Записано е Кара агадж или Караагач. Селото е отразено и в данъчен регистър от 1676 година с около 28 къщи. През XVIII век селото се среща на 22 официални документа и карти с името Караач, като – по късно се отъждествява с Байчево. През 1789 е с 22 домакинства, а край селото минава пътната линия, свързваща Добрич и Черна вода (днешна Румъния). През 1873 год. е включено в кааза Хаджиоглу-Пазарджик (Добрич). Отстои от околийския център на четири часа път, има 14 мюсюлмански къщи. Първият българин, заселил се тук, е Господин Иванов от с. Градец, Котленско. Имал къшла и 1400 дка обработваема земя.

Старото име на селото, което споменахме по-горе се запазва три и половина века (1573-1942). Като след направена справка можем да преведем караагадж или караагаз като „бряст”. На заседание на Общинския съвет в с. Харманкуюсу от 25.09. 2011 се предлага старите имена в общината да бъдат заменени. Така село Караагач се преименува Байчево. Името е в чест на Байчо кехая, родом от Котел, дошъл тук със семейството си след Руско-турската война.
С това име селото се среща до 1963 год., когато то е променено на Снягово. С това име е селото и до днес.
Както посочихме в увода, селото е от малките в общината. Хората се занимават основно с земеделие, като типично за Снягово е отглеждането на овце. Има няколко едри животновъди.
Близостта на селото до голямото с. Кардам е наложила факта в Снягово да няма училище и детска градина, а децата просто да се извозват до съседното.

Село Спасово се намира в Североизточна България, на 26 км отстояние от общинския център Генерал Тошево и на 5 км от българо-румънската граница. Към днешна дата в селото живеят около 1005 човека. Основният поминък на хората в него е земеделието и животновъдството.

От кога води началото си село Спасово не е установено с пределна точност. Трудно може да се отговори на този въпрос, защото досега в селото не са правени археологически разкопки и проучвания. През 60-те години на XX век при прекопаването и подравняването на мястото за парк в западната част на Спасово, механизаторите попадат на останки от голяма тракийска могила. Откритите фрагменти показват, че това е погребение от тракийско време, около IV–III век пр.н.е. В този район са проучени и няколко каменни гроба. От него се съди, че заселване по тези места има още от Бронзовата епоха. Така началото на селището може да се търси около хиляда години преди Христа.

За първи път намираме писмени сведения за село Спасово от 1526 – 1527 г. Това е един опис на добруджанските нахии през първите десетилетия на XVI век. Там са посочени много от добруджанските селища, в т.ч. и село Спасово. Записано е със името Сюлейманлък, което се отъждествява с днешното Спасово. Малко по-късно пак намираме името на селото в турския данъчен регистър на джелепкешаните. Там селото също е записано с това име. В началото на XIX век селото вече е с преобладаващо турско население. След Кримската война в село Спасово са заселени няколко домакинства татари, дошли от Кримския полуостров. Те са настанени в западната част на селото. Тази махала и досега е известна като Татарската махала. Преди Освобождението в село Спасово има българи главно от с. Голям Дервент, Ямболско. Те работят като чираци при богати турци и живеят като бекяри, без семействата си. След Руско-турската война, работили като ратаи, отиват в родното си място и довеждат семействата си. След Освобождението най-голямата и известна фамилия между заселниците в село Спасово е тази на дядо Спас Петров. Той е един най-скромните и най-състоятелните хора в селото.

Църкавата в селото

Преди да се построи голямата църква, която функционира и до днес, в селото има малка църква – параклис. За тази цел се използва една от двете стаи, пригодени за училище. Новата църква е построена през 1894 г. Средствата за строежа й са събрани от местното население.Още от началото църквата е наименувана на православен храм ”Свето Вознесение Господне” или “Св. Спас“. И на този ден се чества храмовия празник. На същия ден, на Спасовден, започва да се празнува и събора на селото. Тази традиция продължава и до днес, когато е Спасовден – 40 дни след Великден.

Училищна дейност

За първи път българско училище в село Спасово е открито през 1882 г. Първият учител тук, при когото става откриването, е Никола Разходски от град Котел. Училището е начално. През първите години, поради липса на учители, занятията не са редовни. През 1900 г. учениците са 80 човека, а учителите са трима. Единствено в Балчишка околия и в селата Шабла, Българево и Спасово има по трима учители. В Спасово прогимназия е открита през 1924 г. След възвръщането на Южна Добруджа към България, българското училище в село Спасово е възстановено. В края на учебната 1940–1941 г. в местното училище се обучават 202 ученика. През 1942 г. училището се наименува на големия писател Йордан Йовков, което име носи и до днес. През 1967 г. село Спасово става образователен център за околните села – Бежаново, Сърнено, Сираково, Вичево, Александър Стамболийски и Рогозина. Днес в училището се обучават около 100 деца до 8 клас.

Читалищна дейност

Читалището в село Спасово е основано през 1895 г. и първоначално носи името „Княз Борис”. През първите години на своето съществуване то се помещава в селската кръчма. Редовно читалището получава списанията „Мисъл”, „Ново време”, „Сеяч” и други. Засилва се ролята му в културния живот на селото. След 1919 г. с повторното идване на румънските власти културното средище преустановява своята дейност. За да спасят книжния му фонд спасовци събират книгите в домовете си. С подписване на Крайовската спогодба група будни и ентусиазирани млади хора инициират благородната задача да основат ново читалище в селото. Така те основават Народно читалище „Отец Паисий”. То е открито тържествено на 21 февруари 1960 г. Още със създаването му към него са изградени и действат смесен хор, мъжки и женски хор, театрална трупа, танцов състав, детска музикална школа, фанфарен оркестър и други. През 1973 г. към читалището е открита и музейна сбирка.

Спортна дейност

Първата организирана проява води началото си от април 1908 г. Тогава в село Спасово е образувано самостоятелно колоездачно дружество, включващо 45 члена. Непосредствено след създаването му то е включено в Съюза на колоездачната организация. Другият вид спорт, който се развива в село Спасово е футбол. За първи път спасовци виждат футболна игра през 1919 г. в град Добрич. До началото на 90-те години футбола е най – силно развиващия се спорт в селото. Създават се мъжки, юношески и детски футболни отбори, които взимат участие в Източна-аматъорска футболна група. Борбата също е силно представена в този район, като местната школа дава на добруджанските клубове, а в последствие и на националните такива, много млади надежди в силовия спорт.

Пощенско дело

Важно събитие от живота на Спасовска община е откриването на телеграфо-телефонна пощенска станция. Преди откриването й пощенските материали се носят от определен куриер, пътуващ пеш, два пъти седмично от град Балчик до село Спасово. Откритата през 1910 г. пощенска станция в село Спасово е шестата поред на територията, съвпадаща с днешната Добричка област. До тогава станции има в Добрич, Балчик, Каварна и в селата Куртбунар (Тервел) и Шабла.Благоустройствени дейности

Благоустройственият план на село Спасово е разработен през периода 1946-1950 г. Тогава са прокарани напълно нови улици, старите са разширени и изправени. Строителството на нови къщи започва от 1946 г., но стрителството на големи, съвременни сгради става главно през периода след 1950 г. и в общи линии завършва до към 1960 г. Тогава се извършва и масово водоснабдяване и електрифициране на добруджанското село. В този период се строят и новите сгради на околийските и общински институции.

В днешно време селото е едно от най – големите в генералтошевска община. Населението му надхвърля 1000 души, като е представено както от етнически българи, така и от турци, роми, татари. В селото работят здравна служба, училище, детска градина и поща. Има 10 магазина, а земята на жителите се обработва от четирима крупни арендатори, сред които се отличава името на Димитър Катранджиев – два пъти обявяван за фермер на България и Добруджа. Селото може да се похвали с активен пенсионерски клуб, който взима участия на местни и национални събори. Също така активна дейност развива и самодейният състав към НЧ „Отец Паисий – 1897”. Както в повечето добруджански села, така и тук все още са съхранени обичаите коледуване и лазаруване, изпълнявани най-често от младежите на селото.

Средина е село от състава на Община Генерал Тошево, географски се намира срещу с. Великово и по пряка линия е на около 4 км от него. В Средина живеят около 75 души, като значителен е дяла на английската диаспора, която е представена от 6 големи семейства в добруджанското селце. Старото име на селото е Орта куюсу. Средина е едно от най-богатите в археологически план села в този район на Добруджа. Северозападно от него, на около 1000 м има останки от голям и благоустроен римски град. Намерени са мраморни и каменни колони, архитектурни детайли, колони от врати и римски монети от III – IV век. По време на Първата българска държава тук също е имало селище. Намерена е средновековна българска керамика, оръдия на труда, оръжия. В най-ранен писмен документ селото е споменато през 1526-1527 год. В списък на вакъфа от покойния султан Селим, е записано Орта, от което се очаква приход от 1320 акчета. Времето съвпада с турската колонизация на Североизточна България. През 1676 год. е отразено в регистъра за данък авариз – Орта кую, с около десетина къщи. През 1873 год. село Средина е включено в кааза Балчишка, отстои от околийския център на 4 часа път и има 10 къщи – 8 мюсюлмански и 2 български. С името Орта кую селото просъществува почти четири века. Като Орта кую се превежда на български като среден кладенец или кладенецът по средата.Интересен е факта , че селото се намира точно по средата на два големи български града в исторически план, а именно – Варна и Кюстенджа ( дн.Румъния). Може би от там идва и мотива за днешното му име, смятат някои краеведи.
В днешно време село Средина е едно от селата из генералтошевско, в които времето сякаш е спряло и късметлии са тези, които имат възможност да живеят или посетят селото, за да усетят този дух. Потънало в зеленина, обградено с гора и тучни пасища, с землище около 17 000 дка Средина характеризира много точно природното богатство на Добруджа. Изключителна гордост за средичани е и църквата «Св. Димитър» в селото, която отваря врати за миряните през 2010 год.

Сърнино (Караджалар) е село от състава на Община Генерал Тошево, Област Добрич. Селото отстои на 26 км от общинския център и на 46 км от областния град. Надморската височина, на която е разположено селото, е 118 м. Землището на селото е около 20 000 дка.

В най-ранен писмен документ информация за селото се намира от 1526/1527 год. под № 173 в списъка на тимарите на заими и спахии ( феодални и ленни владения на спахиите ). Там е записано Караджа Али куюсу, което с времето се променя на Карджали, Караджалар. През 1573 год. селото се споменава в известния данъчен регистър на овцевъдите (джелепкешаните). Там е записано като Караджалар, с четирима овчари, дължащи 105 овце данък на държавата. Споменава се и в регистър за данък авариз от 1676 год. с 16 къщи. През 1873 год. в тогавашната Балчишка кааза за учудване на краеведите селото не се открива в никакви регистри и карти, което се обяснява с чиновническа грешка.
В основата на старото име на селото стои думата „караджа”, която се превежда от турски като „сърна”, а „караджалар” можем да преведем като „сърните”. Името, разбира се, е тясно свързано с местността, където е разположено с. Сърнино, тъй като навремето е имало общирна гора, в която се предполага, че е имало сърни. С указ № 462 от 21.02 . 1906 селото е преименувано Сърнино. С този указ са преименувани всички села в тогавашната Спасовска община по инициатива на кмета Симеон Атанасов Николов. ( 1866 – 1918 год.). При определяне на името видимо е подходено с цел да се запази смисъла на старото наименование и както посочихме по-горе от Караджалар селото се преименува на Сърнино.

В днешно време селото е едно от малките в Община Генерал Тошево. Хората, живущи в него, се занимават основно със земеделие и животновъдство. Няколко английски семейства закупиха имоти в Сърнино през последните години, като идват сезонно тук да си почиват, основно през летния сезон. В селото има ловна дружинка, която обединява ловците от съседните села Спасово, Сираково, Рогозина , Ал. Стамболийкси. Сборът на селото е на 6 май, Гергъовден, и се провежда ежегодно.

Узово (Узлар) е село от състава на Община Генерал Тошево, Област Добрич. Отстои на 12 км. западно от общинския център. Към днешна дата в селото живеят около 18 човека. Селото се намира в район с живописна природа. Заобиколено е от липова и акациева гори и е сгушено в естествена падина. Именно тези му характеристики го правят притегателно място за чужденците, които търсят спокойствието в днешните времена. Доказателство за това са френските и британски граждани, които имат имоти в добруджанското селце.

В ранни писмени източници от 1526/1527г. селището се открива в списък на тимарите на заими и спахии, записано под №115 Кючук Уз-кьой и под №256 – мезрата (земя, нива, поле, населено с няколко души, но нямащо статут на село) Еврен куюсу и Огуз куюз, отново в същия списък. От това става ясно, че двете места се отнасят за днешното село Узово. Времето съвпада с началния период на турската колонизация на североизточна България – около век и половина след падането на Добруджа под турско робство. През 1573 в турския регистър на джелепкешаните (овцевъдите) селото е записано под името Угузлар. Споменава се един овчар, който дължи 50 овце натурален данък на държавата.

През XVIII век селото е отбелязано в официални турски документи на осем места (от 12-21.08.1732 до 2.01.1741 г.) с имената Огузлар и Огузлий. През 1873 г. Огузлар спада към кааза Хаджиоглу-Пазарджишка (Добричка), отстояща от околийския център на 3 часа и 30 минути път, с 15 мюсюлмански къщи. По време на Освобождението и след това се среща Огузлар и Узлар.
Старото име на селото тясно свързано с поминъка на населението – земеделие и животновъдство, основни в този край. Думата „огузлар”, мн.ч. в основата й стоу думата „огуз”, означава биче (мъжко теле). На думата се дава и значението като простодушен човек. Друго твърдение за селото е, че първите жители от кумански произход, наречени узи, огуз, дават името на селото – „Узлар” . По-късно със заповед № 2191 от 27.06.1942 г. е решено: „с. Узлар да се преименува в Узово”. Селото никога не е било голямо село. През XX век и по точно петдесетте години Узово достига пика в своето население, като наброява 250 човека. След това, с уедряване на ТКЗС и създаване на Аграрно промишлените комплекси, населението отново намалява.

Първите заселници след Руско-турската война ( 1879 г.) са Драган Желев със сина си Койо, Иван Петров – Картала, придошъл от днешното село Рилци с тримата синове – Тодор, Кольо и Георги. От Алийчкьой (дн. Плачидол) се заселват по тези земи Стефан Делев, Върбан Христов и др. През 1890 год., както в повечето села в Добруджа, тук се установява балканджията от гр. Котел Бончо Великов. Заедно с заселването в Узово започва да се развива и духовен живот. Център за просвещението на местните е било училището. То е създадено през 1895 год., когато котленецът Бончо Великов дарява голяма къща, която да послужи за училище. Постройката е здрава и до днес, като се намира в непосредствена близост до кметското наместничество. Първата учителка в селото е Минка Георгиева от гр. Русе.

Въпреки обезлюдяването си с. Узово е успяло да съхрани духа на Добруджа във всяка педя земя, над която се разпростира. Природата, богатата земя и традициите, които малкото останали хора тачат и предават, са тези причини, поради които добруджанското село продължава трудно, но достойно своя живот.

Село Чернооково се намира в Североизточна България. Попада в състава на Община Генерал Тошево, Област Добрич. Отстои на 15 км от общинския център. Землището на селото е едно от големите в общината и възлиза на 39 900 дка плодороден чернозем, който се обработва от няколко крупни земеделски фирми от района.

В най-ранен писмен източник селото се среща през 1526/1527 год. в Иджимал дефтер (обобщен опис). В него са посочени няколко селища като хасови (лични) и сред тях се намира и с. Карагьоз куюсу, което се отъждествява с днешното Чернооково. В списък на хасовете на мир-ливата от същото село през 1576 година се очакват 2000 акчета, същото е упоменато и в списък на мустахфъзите (защитниците), пак по това време. В същия период отново, селото се споменава и в списъка на овцевъдите (джелепкешаните) – с 14 овчари, дължащи 530 овце на държавата. В документ от 1740 година се споменава като мукатаата кара гъоз, (мукатаата – от арабски, даден срещу аренда, срещу откуп). Вече през 1873 година, Кара гьоз е включено в кааза Балчишка, като отстои на шест часа път от околийския център и има 18 мюсюлмански къщи.

Името Кара гьоз или Карагьоз куюсу се запазва почти четири века. В превод от турски означава черноок или някой с черни очи, вероятно първи заселник по тези земи, а куюсу (кладенец) е типична приставка за селищата в този регион. В миналото селото става известно с дълбоките си кладенци и изключително плодородната си земя, което също може да ни подскаже откъде произлиза името му.

По-късно през 1906 година селото е наречено Чернооко, а в последствие и Чернооково, за което няма официален нормативен документ. През 1945 година с Министерска заповед 2736 селото официално приема сегашното си име. Населението му след Освобождението не е по-различно от останалите добруджански села – тук се заселват българи главно от Котленско – Жеравна, Катунище и Градец. След Крайовската спогодба над 20 семейства от севернодобруджанското село Потур ( дн. Румъния ) също се преселват тук.

В днешно време селото, както всички други в този район, е типичното добруджанско село. Разположено на нисък южен скат, Чернооково е заобиколено от гора. Наличието на общирна мера е причината, поради която в селото има няколко едри животновъди, отглеждащи крави, овце и кози.
Средище на културната дейност е читалище „Стефан Караджа”, към което функционира самодейна група и Клуб на пенсионера. Селото има и действаща църква.
Съборът на селото се провежда ежегодно на 9 май.